— Върнър.
— Обажда се Доминик Карузо, господин Върнър. Имате ли малко време днес следобед? Двадесет минути?
— Да. Кога?
— Сега.
— Добре, идвайте.
Доминик спря на една пряка разстояние от сградата и отиде в главното фоайе, където показа на охраната картата си от ФБР. Това му позволи да заобиколи детекторите за метал. Агентите на ФБР трябваше да носят оръжие. Всъщност Доминик не носеше такова сега. За голяма своя изненада го беше забравил в бюрото си.
Кабинетът на Огъстъс Върнър се намираше на последния етаж и вместваше и секретарката му, която той поставяше наравно със заместник-директорите на ФБР. Кабинетът се намираше на няколко врати от доста по-големия директорски кабинет на Дан Мърей. Доминик се обади на секретарката и тя го въведе веднага. Настани го срещу бюрото на Върнър. Часовникът му показваше точно 3,30.
— Добре, Доминик, какво искаш? — запита Върнър.
— Имам едно предложение.
— Какво е то?
— Искате ли Емира? — запита Доминик Карузо.
— Моля?
Доминик повтори въпроса.
— Да, разбира се — отговори Върнър с гримаса, която сякаш питаше „каква е шегата?“
— Довечера, на ъгъла при „Тайсънс“. Паркингът на горния етаж, към девет и петнадесет. Ела сам. Знам, че ще имаш хора наблизо, но недостатъчно, за да видят трансфера. Аз лично ще ти го предам.
— Сериозно ли говориш? При вас ли е?
— Да.
— Как стана това, по дяволите?
— Не питай и не казвай. При нас е и ти можеш да го получиш. Но не ни споменавай.
— Трудно ще е.
— Но не невъзможно — усмихна се Доминик.
— Не невъзможно.
— Анонимно обаждане, неочакван развой — нещо такова.
— Да, да… Трябва да поговоря за това с директора.
— Разбирам.
— Не се отдалечавай от телефона. Ще ти се обадя.
Както всички знаеха, че ще стане, до обаждането не мина много време — деветдесет минути — и потвърдиха часа и мястото на срещата. Осем и половина наближи бързо и стана време да се готвят. Доминик и Кларк отидоха в работилницата, където Пастермак преглеждаше Емира под внимателния поглед и пистолета „Глок“ на Доминго Чавес.
— Готов ли е да тръгва, докторе? — запита Доминик.
— Да. Но внимавайте с крака.
— Както кажеш.
Кларк и Доминик изправиха Ясин, а Доминик извади белезниците от задния си джоб и ги завърза за китките му. След това Доминик извади бинт, който намота десетина пъти около главата на Саиф. Така ставаше добра превръзка за очите. Накрая Кларк го хвана за ръката и го отведе до вратата, после прекоси с него задния двор и влязоха в гаража. Хендли, Раундс, Гренджър и Джак стояха до колата. Продължиха да мълчат, докато Доминик отвори задната врата на колата и помогне на Ясин да се качи в нея. Кларк обиколи от другата страна и седна до него. Доминик се качи отпред и включи двигателя. Щяха да се движат по шосе 29 до околовръстното на Вашингтон, а после да свият на запад към Северна Вирджиния. Въпреки обичая си Доминик не превишаваше разрешената скорост. Наличието на карта от ФБР в портфейла обикновено решаваше всички проблеми със скоростта в Америка, но тази вечер трябваше да играе строго по правилата. Пресече моста на Американския легион, през който се влизаше в щата Вирджиния, и сви наляво, като пътят тръгна нагоре. След още двадесет минути Доминик пое по десния изход към „Тайсънс“. Трафикът се засили, но предимно на излизане от търговския център. Часът беше 9,25. Доминик се качи по рампата до горния етаж на южната му страна.
Забеляза една кола, която очевидно беше на ФБР — нов форд „Краун Виктория“ с втора радиоантена. Спря на десетина метра от нея и остана неподвижен. Вратата от страната на шофьора на форда се отвори. От нея излезе Гюс Върнър, облечен в обичайния си костюм. Доминик също излезе, за да се присъедини към него.
— Водиш ли го? — запита Върнър.
— Да — отговори Доминик. — Сега изглежда малко различно. Избелил си е леко кожата. С това — каза Доминик и подаде използвана наполовина тубичка „Бенокуин“, която взе от къщата в Лас Вегас. — Освен това си е попроменил лицето. Каза, че го е сторил в Швейцария. Отивам да го доведа.
Доминик се върна при своята кола, отвори задната врата, помогна на Ясин да слезе, затвори с трясък вратата и поведе мъжа към Върнър.
— Ще се нуждае от медицински грижи. Ранен е с куршум в бедрото. Гледали са го, но може да му трябва малко повече внимание. Иначе е сто процента здрав. Не е ял много. Може да е гладен. В полевия отдел във Вашингтон ли ще го водиш?
— Да.
— Е, сега е изцяло твой.
— Доминик, един ден искам да чуя цялата история.