— Един ден може би, но не тази вечер.
— Ясно.
— И едно нещо: първо го питайте за нападенията в сърцето на страната. Питайте го за агентите, които не са задействани.
— Защо?
— Опитва да хитрува. Ще е добре да не се допуска.
— Добре.
След това Върнър каза с официален тон:
— Саиф Ясин, арестуван сте. Имате правото да не говорите. Всичко, което кажете, ще бъде записано и може да се използва срещу вас в съда. Имате право на адвокат. Разбирате ли какво ви казах? — запита той и хвана мъжа за ръката.
Емира не каза нищо.
Върнър погледна Доминик.
— Разбира ли английски?
Доминик се ухили.
— О, да. Повярвай, знае точно какво става сега.
Епилог
Национално гробище „Арлингтън“
ВЪПРЕКИ ЧЕ екипът от Тайната служба за охрана на Джак Райън-старши изключваше всякакви притеснения за непозволено фотографиране, повечето членове на Колежа — Гери Хендли, Том Дейвис, Джери Раундс, Рик Бел, Пит Алекзандър, Сам Гренджър и Гавин Биъри — дойдоха няколко минути по-рано в три отделни коли. Чавес и Кларк пристигнаха в четвърта кола с наскоро пенсионирания и новоназначен Сам Дрискол, който прекарваше половината от времето си в Колежа, за да се ориентира, а другата половина — в търсене на къща и лечение в болницата „Джон Хопкинс“. Той може и да не познаваше лично загиналия Карузо, може и да не бяха кръвни роднини, но за Дрискол, войник до мозъка на костите си, Брайън оставаше брат по оръжие.
— Идват — промърмори Чавес на групата и кимна към пътя.
Съгласно обичая на Морската пехота семейството на Брайън, заедно с Доминик, пристигна с първата лимузина и спря зад катафалката, където взвод от осем морски пехотинци стоеше мирно с насочени напред погледи и безизразни лица. Малко по-късно се появи втора лимузина, в която идваше семейството на Райън, и спря плавно. Специален агент Андреа Прайс-О’Дей кимна, нейните хора отвориха задните врати на двете лимузини и пътниците им излязоха.
Гери Хендли и Джон Кларк застанаха един до друг при гроба и наблюдаваха как морските пехотинци сериозно и плавно свалят обвития в знамето ковчег от катафалката и след това застават зад свещеника, за да минат през зелената ливада.
— Почвам да осъзнавам какво става — промърмори шефът на Колежа.
— Да — съгласи се Кларк. Изминали бяха шест дни от събитията в планината Юка и четири, откакто върнаха тялото на Брайън от Триполи. Едва сега имаха възможност да обмислят всичко, което се беше случило оттогава насам. Колежа успя да спечели голяма победа за страната си, но на висока цена.
Валелият цяла сутрин дъжд беше спрял преди час и редиците яркобели надгробни камъни сякаш сияеха под обедното слънце. Успоредно на носачите на ковчега маршируваше оркестър от Морската пехота и биеше барабан в траурен ритъм.
Ковчегът наближи гроба и семейството зае местата си. Командирът на ескорта от морски пехотинци заповяда тихо:
— Мирно… За почест… Свободно.
По искане на Доминик свещеникът съкрати службата.
— Ескорт… Мирно! За почест…
Последва химнът на Морската пехота и залпове от пушките, които стрелците изпълниха с точни като на робот движения до последния патрон. В затихващото ехо от изстрелите тръбачът изсвири отбой, докато бойците сгънат внимателно флага на Брайън и го предадат на семейство Карузо. След това оркестърът изсвири химна на Морската пехота „Вечни отче, силните спаси“.
С това погребението приключи.
На следващата сутрин, в понеделник, Колежа възобнови работата си, но с предсказуемо помрачено настроение. В дните преди погребението всички бяха написали и представили своите отчети, но сега за първи път членовете на бившата група „Кралски ловец“ се събираха за разбор. По мълчаливо съгласие в стаята имаше един празен стол за Брайън.
Отговорът на въпроса „Защо?“ на Джак изненада всички. Всъщност Емира имаше големи очаквания за операция „Лотос“. Нападенията в сърцето на страната и несполучилият инцидент с кораба „Лосан“ представляваха само отклоняващи вниманието удари, а детонацията в планината Юка трябваше да стане ъперкътът, който да разбуди спящия великан. С неспособен и негативно настроен лидер като Едуард Кийлти ФБР и ЦРУ щяха да открият виновниците за нападенията, но всъщност ги очакваха внимателно изградени и съвсем подходящи легенди, които в крайна сметка щяха да ги отведат на прага на разузнавателната служба на Пакистан и радикално настроеният главен щаб на пакистанската армия, за които отдавна се знаеше, че не са от най-ентусиазираните поддръжници на войната срещу тероризма.