— Майк Фокстрот, тук Мус Джо. На каква височина се намирате, край.
Щяха да питат така известно време. Екипът в контролната кула беше необичайно буден. Пилотът реши, че вероятно са попаднали на учебни занимания. Лошо, но все пак нищо сериозно.
— Изключвам автопилота. Минавам на ръчно управление.
— Ръчно управление — отговори вторият пилот.
— Добре, завивам надясно. Изключи приемо-предавателя — нареди командирът.
Вторият пилот изключи захранването на първия приемо-предавател.
— Изключен. Невидими сме.
Това привлече вниманието на кулата в Мус Джо.
— Майк Фокстрот, тук Мус Джо. На каква височина сте? Край — обади се отсечено гласът. После повтори въпроса.
Машината изпълни завоя надясно, след което пое по курс 225 градуса. Земята под тях беше равна и пилотът изпита изкушението да намали височината на 150 метра, но се отказа. Нямаше нужда. Съгласно плана самолетът им се беше изпарил от радара в Мус Джо.
— Майк Фокстрот, тук Мус Джо. На каква височина сте? Край!
— Май е развълнуван — отбеляза вторият пилот.
— Не го виня.
Приемо-предавателят, който изключиха преди малко, принадлежеше на друг самолет, вероятно вкаран в своя хангар в Сьодерхамн, Швеция. Полетът струваше на чартърната компания 70 000 допълнителни евро, но швейцарският екипаж разбираше от пари, а пък и не возеха наркотици или други такива. За пари или не, подобни товари не си струваха усилията.
Мус Джо остана на 40 мили назад и се смаляваше със скорост 7 мили в минута според доплеровия радар на самолета. Пилотът завъртя шурвала, за да компенсира отклонението заради страничния вятър. Компютърът до дясното му коляно щеше да изпълни прецизно командата, защото знаеше точния маршрут.
Или поне донякъде.
3
МЯСТОТО ИЗГЛЕЖДАШЕ РАЗЛИЧНО от снимката — винаги ставаше така, — но определено се намираха където трябва. Той усети как умората го напуска, за да я замести съсредоточеност и очакване.
Преди десет седмици един спътник на ЦРУ беше доловил радиосигнал оттук, а друг бе направил снимка, която Дрискол носеше в джоба си. Без съмнение мястото беше точно това. Отбелязваше го една триъгълна група камъни. Тя не служеше за украса, независимо че изглеждаше направена от човек, а по-скоро беше нещо, останало от последния ледник, преминал през тази долина преди бог знае колко хиляди години. Вероятно същата вода от топенето, оформила триъгълника, бе издълбала и пещерата. Или я е направила по друг начин. Дрискол не знаеше как точно, а и не се интересуваше особено. Някои от тези пещери се оказаха доста дълбоки, стотици метри, и представляваха идеални скривалища. Но от тази беше излязъл радиосигнал. И това я правеше особена. Адски особена. Вашингтон и Ленгли установиха точното място след цяла седмица, но го направиха много, много внимателно. Почти никой не знаеше за мисията. Общо по-малко от тридесет души, като повечето от тях се намираха във Форт Бенинг — при сержантския клуб. Където той и екипът му щяха да се върнат след по-малко от четиридесет и осем часа. Ако е рекъл Господ — иншаллах, както казваха тук. Не че споделяше религията им, но думата носеше същия смисъл. Макар и методист, Дрискол не се колебаеше да изпие по някоя бира. Преди всичко беше войник.
„Окей, как ще действаме?“ — запита се той. Със сила и бързина, разбира се, но как точно? Носеше половин дузина гранати. Три истински и три зашеметяващи М84. Последните, обвити в пластмаса вместо в стомана, представляваха шумен експлозив — смес от магнезий и амоняк, от който на човек му се струваше, че слънцето неочаквано е дошло на гости, за да го замае и ослепи. Химичните и физичните свойства на тези гранати също не го интересуваха. Важното беше, че вършеха адски хубава работа.
Рейнджърите не си падаха по честните схватки. Намираха се на бойна мисия, не на олимпийските игри. Можеше да окажат първа помощ на ранените лоши, но спираха дотам, и то само защото оцелелите имаха склонност да говорят повече от умрелите. Дрискол отново погледна към входа на пещерата. Там някой е стоял, за да говори по спътниковия си телефон, и спътникът за електронно разузнаване „Ритъм“ го е прихванал, а друг спътник, „Кийхоул“, отбелязал точното място и самият командващ бе одобрил мисията. Сержантът застана неподвижно до един голям камък, достатъчно близо, за да скрие силуета си. Вътре не се долавяше никакво движение. Това не го изненада. Дори терористите трябваше да спят. А това работеше в негова полза. Всъщност точно така трябваше. Десет метра. Приближи с движения, които щяха да изглеждат смешни на непосветените, с преувеличено вертикално вдигане и спускане на стъпалата и краката до коленете, като внимателно избягваше камъчетата. Стигна до входа. Отпусна се на коляно и надникна вътре. Погледна през рамо, за да е сигурен, че останалите от екипа не са се струпали зад него. Нямаше за какво да се тревожи. И все пак Дрискол усети как стомахът му се сви. Дали не изпитваше страх? Страх да не обърка всичко, да не повтори миналото. Страх от убиването на хора.