Напрягам всички сили, съсредоточавам се до краен предел и започвам да прехвърлям съзнанието си от аквариума в камерата. Най-трудно ми е да изключа напълно старото си око, което вижда всичко цветно. От време на време пред него проблясват картини от аквариума: кръгли, сребристи мехурчета кислород сред зеленикава вода. Но тези картини стават все по-неясни, избледняват като стари акварели. Докато от тях остава само едно светло, трептящо петно.
Изключвам зрителните възприятия и се съсредоточавам върху останалите страни на моето аз: бавно като пламък, който ближе фитил, слухът ми тръгва нагоре към камерата. След него изпращам различни мои измислици, спомени и умения. Изцеждам от мозъка си острова на маймуните, дамата в черно, която седи край апарата за изкуствено дишане, кучето, мишките, които се промъкнаха тук тъй възпитано една нощ преди доста време… Накрая почти цялото ми съзнание се намира горе в камерата. Ако имах повече време, щях да пресявам какво да взема. Щях да оставя тук всички неприятни спомени. А така ето че и Ема се прокрадна — от мен да мине, само и само да се махна оттук.
Сега идва ред на следващата стъпка: Ръката трябва да изключи кабела от стария ми мозък и наместо това да ме скачи с контролния център. Оттам нататък възнамерявам да протека по кабела до телевизионните монитори в контролния център. Какво ме чака в центъра, вече не мога да предвидя: може би ще ме запечатат на видеокасета и после месеци наред ще стоя в някое бюро, докато се сетят да ме прожектират. Това ще ми позволи да направя следващия скок: или да проникна в челото на този, който седи пред екрана, или да се издигна и да изжужа навън в ефира като дисциплиниран пчелен рой.
Търся с поглед Ръката, за да й дам последни наставления. Но докато обхождам лабораторията, изведнъж откривам нещо съвсем друго. В претрупаността си не съм забелязал професора и доцентката. Те стоят почти насред лабораторията и ми махат доволни. И двамата са официално облечени: професорът във фрак, високата и стройна доцентка в дълга рокля със светло кожено наметало на раменете. Професорът е гушнал Ръката и я гали като котенце.
— Хайде обратно в къщичката, Охльо-Бохльо! — казва строго доцентката, но след това гръмко се разсмива.
Професорът вдъхновено вдига свободната си ръка към мен и рецитира от „Одисеята“: „Зевсороден Лаертиде, герой находчив Одисее! Вече, изглежда, решен си обратно дома да се върнеш в родния остров разлъчен от мене. Тогава прощавай! Но ако знаеше колко премеждия тебе съдбата готви да минеш, преди да се върнеш под родната стряха, щеше при мене в това обиталище ти да останеш и вековечен да бъдеш…“2
53
Отново правят ремонт. Избиха отсрещната стена, стената, в която беше вградена моята ниша. Пред погледа ми зее дупка с неправилна форма и нащърбени стени: виждат се кафеникави, извити арматурни железа, огънати тръби стърчат като перископи, от тавана се поклащат изтръгнати жици, от чиито свободни краища виси изолирбанд. Всичко тъне в пушилка. Докараха смукателна машина с дебели колкото човешки крак пръстеновидни пластмасови тръби. Всички водни повърхности вибрират.
Отвъд съборената стена се простира огромно помещение с размери на покрит плувен басейн. Покривът му е сводест като на гара. Насечен е от продълговати прозорци, замрежени от нещо бяло. Целият под е разкъртен. Потънали в прахоляк работници подготвят калъпи за отливки. В другия край на залата има нещо като стълбички. Сякаш строят огромна сцена. Какво ли ще поставят тук — може би Рагнарьок, свършека на света?
През дупката в стената се прекачват четирима души в посипани с бял прах дрехи. Когато приближават, виждам, че не са от работниците. Визитация в разширен състав, в бяло от главата до петите. Само че този път не се оглавява от професора. Пред него, доцентката и едно непознато лице внушително крачи набит, плешив мъж. Край олисялото му, луничаво теме стърчи рядка косица, случайно пръснато елхово ламе. Мъжът е възрастен, сигурно гони седемдесетте. Клепачите му са месести като устни, лицето му — подпухнало и безизразно. Само ноздрите му потреперват. Големи, четвъртити и разширени от любопитство. Затова пък метличините му очи сякаш спят под пухестите си козирки. Визитацията спира на около метър от нас. Професорът показва рентгенови снимки. Старият човек изломотва нещо, което не стига до мен. Затова пък чувам добре професора и доцентката; говорят на гимназиален английски.