— Знаете ли за ехото в нишите, господине? — намеси се Джем. И той искаше мистър Блейк да остане. В него имаше нещо особено — отдалечен и близък с вниманието си, възрастен и в същото време дете.
— Какво е това ехо, момче?
— Ако стоите в противоположни ниши, можете да се чувате един друг — обясни Маги.
— Наистина ли? — Мистър Блейк се обърна към жена си. — Знаеше ли това, Кейт?
— Точно това не.
— Искате ли да опитате? — продължаваше Маги.
— Да опитаме ли, Кейт?
— Ако желаеш.
Маги сподави хихикането си, докато водеше мисис Блейк към нишата и я обръщаше с лице към стената, а в същото време Джем заведе мистър Блейк до отсрещната ниша. Мистър Блейк заговори тихо на стената и след малко той и жена му се разсмяха. Маги и Джем чуха само това, но не и разговора — предимно едностранен, защото мисис Блейк през повечето време се съгласяваше със съпруга си. Уединението им остави децата сами от двете страни на моста и те се почувстваха някак неловко. Накрая Джем отиде при Маги.
— Какво според теб си говорят?
— Откъде да знам. Със сигурност няма да е за цената на рибата. Иска ми се да ни пуснат при тях.
Дали мисис Блейк я чу? В този момент тя излезе и каза:
— Деца, елате вътре с мен. Мистър Блейк ще пее.
Джем и Маги се спогледаха, после се мушнаха в нишата при мисис Блейк. Отблизо тя миришеше на пържена риба и въглищен прах.
Натикани плътно един до друг, Джем и Маги се закикотиха, но не се опитаха да се раздалечат.
— Готови сме — рече тихо жената.
— Много добре — чуха те невидимия мистър Блейк. След миг той запя с висок тънък глас, много различен от онзи, с който говореше:
Когато песента свърши, те продължиха да мълчат.
— Ха-ха-хи — повтори след малко Маги, нарушавайки тишината. — Не я знам тая песен.
— Негова е — обясни мисис Блейк. Джем долови гордостта в гласа й.
— Сам ли измисля песните? — попита той. Никога не беше срещал човек, който пише песни. Не беше се замислял откъде идват песните, които хората пеят. Тях просто ги имаше, за да ги вземеш и да ги научиш.
— Стихове, песни и тъй нататък — отвърна мисис Блейк.
— Хареса ли ти, момчето ми? — прозвуча гласът на невидимия мистър Блейк.
Джем се стресна. Беше забравил, че може да ги чува.
— О, да!
— Тя е от една моя книга.
— Как се казва? — попита Джем.
След известно мълчание мистър Блейк отвърна:
— „Песни за невинността“.
— О! — възкликна Маги и се разсмя. Мистър Блейк също се разсмя в своята ниша, после и мисис Блейк, накрая и Джем. Каменните стени подеха смеха им, който се сля с пукота на първите фойерверки от финала на представлението. По нощното небе се посипа жива жар.
III
Май 1792
1
Макар че трябваше да глади чаршафи и носни кърпи — майка й не й поверяваше по-финото пране, — Маги остави задната врата отворена, за да наблюдава поляните на Астли. Простираха се точно зад къщата, в която държаха стаи. Дървената ограда, отделяща градината им от поляните, закриваше гледката. Тя обаче беше стара и изгнила и Маги бе отпрала няколко дъски, за да минава напряко, така че сега в оградата зееше пролука. Щом ютията изстинеше, тя я пъхаше във въглените и излизаше навън да провре глава през пролуката, за да наблюдава репетициите на поляните. Оглеждаше се и за Джем, с когото трябваше да се срещне там.
Когато се върна в кухнята за трети път, съзря до дъската за гладене майка си, боса и още по нощница. Гледаше намръщено чаршафа, който дъщеря й беше изгладила наполовина. Маги се втурна към огнището, грабна ютията, избърса я от пепелта, пристъпи към чаршафа и побутна майка си с надеждата, че ще се отдръпне.
Бет Батърфийлд обаче не помръдна. Продължаваше да стои здраво на плоските си стъпала, с леко разкрачени крака и скръстила ръце на едрите си гърди, които, свободни от корсета, бяха увиснали до корема й. Тя се протегна и потупа чаршафа.
— Виж тук, изгорила си го!
— Отпреди си беше изгорен — излъга Маги.
— Гледай все пак да го сгънеш така, че петното да не се вижда — каза майка й с прозявка и поклати глава.
Бет Батърфийлд често повтаряше, че в жилите й тече сапунена вода, защото и майка й, и баба й, и прабаба й бяха перачки в Линкълншър. И през ум не и беше минавало да върши нещо друго в живота си, дори и когато Дик Батърфийлд от Йоркшър, тогава млад и хубав, без сегашните бръчки на челото, мина през селото им на път за Лондон и я омая да го последва. Тя пристигна в Съдърк, където заживяха отначало, и остана безразлична към новите неща наоколо. Веднага поиска да купят ново корито, вместо да пренасят старото, за което още съжаляваше. Не се оплакваше от мизерното заплащане или дългите часове над коритото, нито, че съсипва ръцете й, заприличали на свински крачета още когато беше на двайсет. Започваше месечното пране на редовните си клиенти в четири сутринта и понякога не подвиваше крак до полунощ. Знаеше да пере. Да й предложиш да върши нещо друго, беше все едно да й кажеш да промени формата на лицето си. Тя все още се учудваше, че Маги не само не е много добра в прането, но и не се старае да се научи.