— Не съм фашист — викам аз. — Дори не зная какво значи тая дума.
— Какво значело! — възкликна Пит. (Много енергичен писател: пак си разля бира по жилетката и се развика) — Да не знаеш какво е фашизъм! Аз ще ти кажа какво е. Това значи намордник на печата. Край на свободата на словото. Край на свободното мислене.
— Е, какво, лошо ли е? — казах аз. — Човек винаги може да мине и без свобода на словото. И без това няма кой знае колко неща за казване. Животът няма да спре с края на свободната реч. С изключение на ораторите, всеки ще продължи да си живее както винаги. Почакай само и ще видиш. А ораторите хич няма да ни липсват.
— Празни приказки дрънкаш — рече Пит. — Да си запаля ли още една цигара?
— Изглеждаш възбуден — казах. — Какво имаш да ми кажеш?
— Между нас да си остане, изпратен съм от местната секция на Партията да получа от теб един долар.
— О, пък аз си помислих, че всъщност си толкоз развълнуван заради бедните.
— Аз наистина съм — рече Пит.
— И за какво им е този долар?
— Помощ, за да излезе следващият брой на „Млад работник“.
— „Млад работник“ ли? Виж ми окото! — казах аз. — По-скоро „Млад безделник“. Негодници, вие никога през живота си не сте работили, а на всичко отгоре дори не знаете и как да безделничите.
— Имам разказ в следващия брой — призна Пит.
— Ето къде била работата! — викам. — Дано не съберат парите за този вестник!
— Но това е най-хубавият ми разказ досега.
— И той не струва.
— Това е такъв разказ, че ще им разкъса прогнилите сърца — каза Пит.
— Пий още една бира — казах аз. — Отвори другата бутилка. Значи, така мислиш. Събрали сте се там двайсет-трийсет глупци, дето искат да минат за писатели, а никой от вас, да ви вземат дяволите, не знае нито как да почне, нито какво да каже. За твоите момчета комунизмът изглежда е училище за писане.
— В този разказ казвам много неща. И говоря открито.
— А какво казваш?
— Много неща. Само почакай да излезе. Казва се „Стига походи на гладните“.
— Ще почакам — любезно казах аз.
— Трябва да ми дадеш един долар — рече Пит. — За шест седмици не съм събрал и един долар, а ще искат да се отчета.
— Ами ако изобщо не получиш един долар?
— Смятат ме за активист — каза Пит.
— Борец за комунизъм, а?
— Да.
— Вие, момчета, сте почнали някаква война — викам му. — Аз съм бил червив с пари. Аз съм бил човекът, от когото да вземете един долар. А защо не идете на Монтгомери стрийт? Като сте борци за комунизъм, защо не се опитате да вземете долар от Флайшейкър или Спрекълз?1
— Те са наши врагове. И ни мразят до червата.
— А вие ги обичате, тъй ли?
— И ние ги мразим.
— Едно голямо щастливо семейство! Ето ти един долар — викам — и върви по дяволите! Като ти излезе разказът, донеси ми един брой. Може пък и да си неоткрит Достоевски. Само че миришеш много лошо, за да си велик. Кога пак смяташ да се окъпеш?
— Вдругиден — отвърна Пит. — Благодаря ти за долара. И не мисли, че ми харесва да ходя такъв — с мръсни дрехи, без пари, немит. При комунизма навсякъде ще има бани с вана.
— При комунизма — казах — ще бъдеш съвсем същият, какъвто си сега, само дето ще си малко по-лош писател, защото няма да има за какво да разкъсваш прогнилите им сърца, а няма да има и прогнили сърца, за да ги разкъсваш. Спях си тъй хубаво, като нахлу при мене. И защо не разпращате циркуляри, ами се разкарвате сами?
— Не можем да си платим пощенските разноски — отвърна Пит. — Може ли да си взема три-четири цигари?
— Вземи целия пакет.
Тръгна към вратата, после се извърна. Изглеждаше още по-възбуден.
— Искат да дойдеш на събранието довечера — рече той. — Поръчаха ми специално да те поканя за довечера.
— Ще ме скъсате от смях — казах аз.
— Това няма да е от ония скучни събрания — рече Пит. — Ще бъде по-хубаво и от кино. Тази вечер имаме много остроумен оратор.
— Довечера смятам да играя покер. В играта на покер човек може да научи повече неща за съвременната икономика.
— Ще те чакам на събранието — каза Пит.
— Може и да се отбия — отвърнах. — Ако загубя на покер, сигурно ще намина. Ако пък спечеля, ще ми се иска да продължа играта и ще гледам да спечеля достатъчно, та да се измъкна от града.
— Всички искат да влезеш в Партията — каза Пит, — защото твърдят, че комунизмът се нуждаел и от хора с чувство за хумор.
— От членски внос се нуждае — казах аз.
— Добре де, би могъл да го направиш поне за приятеля си, нали?