— Винаги съм давал бакшиш на бръснаря, на ваксаджията и на келнера — казах аз. — Веднъж седмично давам и на вестникарчето половин долар за вестник. Това е моята лепта.
— Буржоазни приказки! До довечера!
— Ако загубя на покер — отговорих.
— Ще загубиш — каза Пит.
Затвори вратата и забърза през хола. Разтворих и трите прозореца на стаята и вдъхнах дълбоко. Слънцето все още блестеше, опънах се и отново задрямах.
II
По-късно в стаята влезе баба. Гледаше мрачно наоколо и мърмореше под носа си. Вдигна една книга от масата, разгърна я, загледа се в странните знаци, после шумно я затвори, ядосана и нетърпелива, сякаш на света нямаше нищо по-жалко от една книга.
Разбрах, че й се приказва, затуй се престорих на заспал.
Баба ми беше по-истинска дама от всички дами, които съм имал честта да срещна. И може би тя е най-истинската дама между всички познати от седемдесети набор, но винаги съм твърдял, че всяко нещо си има време и място. В тази смахната страна открай време има детски състезания, но никога не съм чувал за състезания между баби. А моята баба би спечелила сребърната купа, златната или синя лента на всяко бабешко състезание. Много я обичах, но ми се спеше. Не можеше да чете и да пише, но какво от това? Знаеше за живота повече, отколкото Джон Дюи и Джордж Сантаяна2, взети заедно, а това не е малко. Попиташ ли я колко е две по две, цялата ще кипне от яд и ще ти каже да не я дразниш с детинските си въпроси, но въпреки това си е гениална.
— Преди четирийсет години — почна тя — попитали онази глупачка Оскан за пътуването й до село Гълтик, а тя станала и рекла, че там имат кокошки и като искат да ги повикат, казвали кът-кът-кът. Имали и крави, кравите обикновено викали с му-му-муу.
Беше страшно ядосана от тези думи на глупавата жена. Спомняше си старата родина и някогашния живот и усетих, че след малко ще започне да ми разправя за мъжа си Мелик и ще се развика, затова станах и й се усмихнах.
— Та това ли е всичко, което разказала? — попитах. — Кът-кът-кът и му-му-муу?
— Тя е глупачка — каза баба. — Сигурно затуй я пратиха да се учи на четмо и писмо. Накрая се омъжи за някакъв дето куцаше с левия крак. Търкулнало се, вика, гърнето и си намерило похлупака! Що не излезеш да се поразходиш из парка, виж какъв хубав ден!
— Мислех да му ударя една следобедна дрямка.
— За бога — рече баба, — моят Мелик яздеше от сутрин, та до среднощ на черния си кон през планини и гори, пиеше, пееше. Щом се зададеше, хората от града хукваха да бягат и се изпокриваха. Пред него трепереха дивите кюрди от пустинята. Срам ме е за теб, като те гледам по цял ден да безделничиш сред тия пусти книги.
Взе първата попаднала й книга, отвори я и се загледа с отвращение в буквите.
— Що за език е това!
— Това е една велика книга от велик човек — казах аз, — Достоевски се казва. Русин.
— И какво разправя той?
— Всичко — рекох. — Че трябва да обичаме ближния си и да бъдем добри към слабите.
— Все лъжи — каза баба ми. — Кое племе на земята е било добро към нашето племе? Посред зима той замина за Истанбул.
— Кой? — попитах.
— Мелик — извика тя. — Собственият ми мъж. — В гласа й долових горчивина. — Кой друг ще посмее да се отправи на такъв път посред зима? От Истанбул ще ти донеса пъстър шал — вика, — ще ти донеса гривна и огърлица. Разбира се, беше пиян, но нали ми е мъж! Родих му седем деца, преди да умре. И още щях да му родя, ако не бяха го убили — изхлипа тя.
— Чувал съм, че бил жесток човек — казах аз.
— Кой е говорил така за мъжа ми? Не понасяше глупци и хилави — каза тя. — Да беше се помъчил и ти да станеш като него.
— Мога да яздя — отвърнах. — Освен това и аз обичам да си пийвам и да пея.
— В тази страна? — рече баба. — Че къде в тая страна можеш да идеш с кон?
— С кон ли? Ами до народната библиотека.
— И ще те бутнат в затвора — каза тя. — А коня къде ще оставиш?
— Ще го вържа за някое дърво — отвърнах. — Пред народната библиотека има пет-шест дръвчета.
— Ти само се качи на кон и в тази страна веднага ще те вземат за луд.
— Те и без това вече са ме взели — казах. — Клеветата се разпространява като горски пожар.
— И това не те ли интересува?
— Хич не ме интересува. Че трябва ли?
— Може да са прави.
— Това е мръсна лъжа — казах аз.
— Здравословно е да не те харесват — рече баба. — Моя мъж Мелик го мразеха и приятели, и врагове. Жестоко го мразеха, той си го знаеше, и все пак всички се преструваха, че го обичат. Страхуваха се от него, затуй се правеха, че го обичат. Искаш ли да изиграем един скамбил? Ето ти картите.
2
Джон Дюи (1859 — 1952) — амер. философ и просветител; Джордж Сантаяна (1863 — 1952) — амер. поет и философ. — Бел.ред.