— И аз самият се чудя понякога.
— Всичките ли си ги чел?
— Някои по два-три пъти — отвърнах. — Някои само по страничка оттук-оттам.
— И какво се казва в тях?
— Нищо особено. Понякога в тях има светлина и смях, а друг път обратното, мрак и гняв. Но не много често.
— Да, само че тия, дето са ги научили да четат и пишат, винаги са били най-глупавите и от тях излизат най-лошите съпруги. Тази малоумна Оскан уж ходи на училище, пък като стана да говори нищо друго не можа да каже освен: „Там имат кокошки и като ги викат, казват кът-кът-кът“. На това мъдрост ли му викаш?
— Това е невинност — казах аз на английски.
— Не разбирам този невъзможен език — рече тя.
— Чудесен език.
— Защото си роден тук и не можеш да говориш никакъв друг език, ни турски, ни кюрдски, ни думичка арабски.
— Не затова, а защото на този език е говорил и писал Шекспир.
— Шекспир ли? Кой е пък този? — попита баба.
— Най-великият поет, когото светът познава.
— Глупости — рече баба. — Имаше един странстващ певец, който дойде в нашия град, като бях дванайсетгодишно момиче. Беше грозен като сатаната, но можеше да декламира стихове на шест езика, по цял ден и цяла нощ, и нито една думица не беше написана, нито една наизустявана, всеки стих се раждаше, докато стоеше пред хората и декламираше. Наричаха го Лудия Маркос, а хората му даваха дребни пари и колкото повече му даваха, толкова повече се напиваше, а колкото повече се напиваше, толкоз по-хубави стихове измисляше.
— Да, но всяка страна, народ и време си имат свой собствен вид поети и свое собствено разбиране за поезията. Английските поети са писали, вашите са рецитирали.
— Но щом са били поети — рече баба, — защо са писали? Поетът живее, за да пее. Или ги е било страх, че хубавите неща ще се загубят и забравят? Защо са записвали всяка своя мисъл? Страхували са се, че нещо ще се загуби?
— Вероятно затова — отвърнах аз.
— Искаш ли да похапнеш? — попита баба. — Има зелева супа и хляб.
— Не съм гладен.
— Довечера ще излизаш ли пак?
— Да. Довечера в града ще има едно важно събрание на философи. Поканен съм да слушам и да се уча.
— Защо не се откажеш от всички тия глупости?
— Не са глупости — отвърнах аз. — Тези философи ще обяснят как може да направим от този свят нещо по-хубаво, рай на земята.
— Глупости — каза баба. — Този свят си е все онзи, който всички хора знаят, каквото си поискаш, има го.
— Това са буржоазни приказки — казах аз на английски. — Тези философи — продължих на арменски — са загрижени за съдбата на бедните. Искат богатството на богатите да бъде споделено и от бедните. По този начин, твърдят те, всичко ще се оправи и всички ще бъдат щастливи.
— Всеки е беден — рече баба. — И най-богатият човек на земята е беден, колкото най-бедния. По целия свят нищета на духа. Никога не съм виждала толкова алчност у хората. Дай им всичките пари на земята и пак ще са бедни. Има нещо между тях и бога.
— Те не вярват в бога — рекох аз.
— Все едно вярват или не, пак става дума за нещо между тях и бога. И аз не вярвам в злото, но това не значи, че злото не съществува.
— Добре казано. И тъй, излизам, просто да чуя какво ще кажат.
— Значи, трябва да остана сам-сама в къщи? — рече тя.
— Иди на кино, нали знаеш как да идеш до кварталното кино? Не е далеч. Тази вечер дават хубав филм.
— Сама? И през ум няма да ми мине.
— Тогава ще отидем утре заедно. Довечера можеш да слушаш радио. Рано ще се върна.
— Нямаш ли някакви книги с картинки?
— Имам, разбира се — отвърнах.
Подадох й една книга, озаглавена „Животът на кралица Виктория“, пълна с портрети на тази добра стара дама.
— Ще ти хареса тази дама — казах аз. — Била е кралица на Англия, но вече не е жива. Книгата е пълна с картинки — от рождението до смъртта й.
— Аха, хубаво момиче е била — рече баба, поглеждайки една картинка от детските години на кралицата. — Ах, ах, жалко за добрите, които са мъртви — и баба ми се запъти през хола към кухнята.
Съблякох се и се мушнах под топлия душ. Водата освежаваше кожата ми и аз запях.
Облякох си чисто бельо и тъмен костюм. Отидох в кухнята, целунах ръка на баба и излязох от къщи. Тя бе застанала отпред, до прозореца и гледаше надолу към мен.
После отвори прозореца и показа глава.
— Мойто момче! — извика тя. — Пийни си нещо. Не бъди толкова сериозен. Това ти го казва една възрастна дама с почетна лента.
— Добре.
III
Добре, животът има своето начало, човек изживява всеки миг — насън или наяве, съзнателно или несъзнателно, а началото остава тъй далеч в миналото, както е краят в бъдещето и разхождайки се из града, като по чудо, без да изпитвам болка, аз гледах света и почнах да си спомням. Понякога, дори в изкуствения и фантастичен свят, който сме си създали, ние успяваме някак да достигнем едно състояние в живота, в което болката не съществува и за момента изглежда завинаги нереална. Като по чудо, извън болката, казвам, защото на това място, в това съчетание от неща и идеи, което наричаме свят, болката да живееш изглежда по-естествена, отколкото отсъствието на болка. Причината е следната: напрежението (а не лекотата) е основен движещ принцип в нашия живот на този свят. Всяко нещо, дори и най-простото, изисква усилия, за да бъде извършено, а за мен това положение на нещата е неестествено.