И нямам предвид бездействието, което неизбежно води до израждане; говоря само за леснината да не полагаш усилия. За онази леснина, която притежават по природа всички живи същества освен човека — птицата, рибата, котката, влечугото; имам предвид вътрешната лекота, вродената свобода на формата, вродената истинност на съществуванието.
Говоря за съществуванието, но в този свят лекотата и истинността са много трудно постижими поради многообразните препятствия, притиснали духа и тялото на човека от всички страни: непоносимите и объркани идеи на цивилизацията, лабиринтите на съвременния свят, в които сме родени и от които, види се, никога няма да успеем да се измъкнем, и преди всичко нашето пленничество в милионите заблуди от миналото, някои от тях благородни, някои почти величествени, други почти божествени, но мнозинството — порочни, печални и нищожни.
Знаем, че сме заловени в този лабиринт, и всичко, което вършим, е изпълнено с безверието на това наследство от заблуди и всичко, което вършим, е болезнено и трудно, дори и най-простите функции на живите същества, дори просто съществуванието, дишането, растежа, а нашето страдание нараства непрекъснато от нетърпението, неудовлетвореността и ужасната надежда, която, ако не с друго, ни влудява с това, че осъществяването й изглежда невероятно. Нашата надежда за освобождение, за внезапно дошла невинност и облекчена реалност, внезапна и всевечна естественост на движенията, внезапно богоподобие.
Така ние в отчаянието си се обръщаме към очевидното в нашите проблеми, към материалното и си казваме, че ако всички хора имаха достатъчно хляб, подслон и удобства, всичко на земята отново щеше да бъде хубаво и човекът ще си възвърне истинността на своята природа и радостта.
Както и да е, вървях си из града в пет следобед, подсвирквах си една комична американска песничка и за миг се почувствах съвсем истинен и облекчен, чувствах се с една дума някак лично щастлив, когато внезапно и явно без причина, или поне без никаква нова причина, целият свят, заловен във времето и пространството, ми се стори абсурден, едно безумие и вместо да ми стане драго, което щеше да бъде по-философско, аз се отчаях и почнах да се присмивам над всички трагични усилия на човека, бил той жив или мъртъв.
На всичко отгоре видях на един прозорец дете, което гледаше света и плачеше и това също ми разкри основната грешка в нашите усилия, защото ако едно невинно дете не може да открие доброто в света, тогава наистина в този свят трябва да има много малко добро. И ние всъщност не правим нищо друго, освен че растем и приемаме, защото да приемаш е много по-лесно, отколкото да отхвърляш и се залъгваме с вярата, че всичко е добро, макар че всъщност всекидневно изстрадваме достатъчно болка, за да ни е ясно, че нищо не е в ред.
Казах си, че в такъв случай най-добре ще е да пийна нещо, но това щеше да бъде най-позорно измъкване, защото измъкне ли се човек, той отива в нищото или най-малкото в една още по-безредна вселена, макар и по-великолепна от нашата собствена, а после се завръща с наранени чувства и зашеметен дух към току-що изоставеното място.
Пияницата е най-абсурдният индивидуалист, най-крайният егоист, който се въздига и пада единствено във владенията на собствените си сетива, макар че пияниците са били и дълго ще бъдат най-близките до бога деца, най-истинните поклонници на вселената.
Лудост, казах си, идиотщина, разсипия, грешки, жестокост, цинизъм, ужас, гордост и перчене, болка и нищета, раждането и децата на земята, завинаги загледани през прозореца, разплакани от чуждото за тях място. Разбира се. Дайте им учението на Маркс, дайте им възможността да се родят в Русия и те няма да се заглеждат през прозореца, а ще тичат по улиците на Москва като планински козлета, ще се смеят и никога няма да познаят скръбта, защото Маркс е по-благороден отец и от бога, амин.
Взех да се омърлушвам. Опротивях си сам на себе си или както би казала баба ми на арменски, станах меланхоличен, което е естественото ми състояние, освен когато съм сред другите. Тогава естественото ми състояние е да се противопоставям на възможните грешки със съответния смях, защото смехът, макар и твърде безполезен, е поне по-малко вреден от грешката и не тъй надут като сляпата искреност, безкрайно по-опасна от абсолютната безотговорност. Фактически аз обожавам онези мъдри хора, които са приели трагичния дълг да бъдат безотговорни дотогава, когато искреността ще стане естествена и благородна, а не превзета и порочна, каквато е сега.