Григор Павлов
Живот и смърт в Уайнсбърг, Охайо
Сборникът разкази „Уайнсбърг, Охайо“ ни връща в провинциална Америка, която отдавна е останала само в американските учебници по история. Дори споменът за нея е безвъзвратно изчезнал, защото съвременниците на жителите на малкото американско градче не са вече между живите. Та в книгата се срещаме дори с участници в Гражданската война в САЩ от средата на миналия век! Човек трудно може да си представи днес такова американско провинциално градче, в което всеки познава всекиго, когато ежедневието на обитателите му е текло бавно и видимо безметежно, когато събитието на деня е било пристигането на бързия влак за Клийвланд и когато годишните времена са се редували като вечния кръговрат на земята.
Достатъчно е да си припомним друг роман за американската провинция, написан четиридесет и пет години по-късно, а именно „Хладнокръвно“, за да видим бездната, разделяща света на Шъруд Андерсън от този на Труман Капоти. В Уайнсбърг няма убийства, няма видимо насилие, тук не избухват разтърсващи житейски взривове. На пръв поглед в Уайнсбърг животът си тече и няма никакви външни признаци на смут, а да не говорим за катастрофи.
И все пак, когато книгата излиза през 1919 година, тя става литературна сензация, но с обратен знак. Американската официална критика обвинява автора в седемте смъртни гряха. Критиците „откриват“ в разказите недопустим интерес от страна на Андерсън към сексуалния живот на героите си, обвиняват го в стремеж да подрони традиционните американски буржоазни ценности и направо въз взривяване на устоите на цялостния така наречен американски начин на живот.
Да не забравяме, че същата американска критика двадесет години по-рано бе „скандализирана“ от появата на първия роман на Теодор Драйзер „Сестра Кари“ през 1900 год. Драйзер се бе осмелил да покаже на сънародниците си, че в родната им страна моралното престъпление не винаги завършва с наказание. Шъруд Андерсън се появява на границата на „златния век“ съвременната американска литература, когато най-големите майстори на художественото слово в САЩ навлизат с „гръм и трясък“ в американската художествена проза. По това време Драйзер вече е написал втория си роман „Джени Герхардт“ (след 12-годишно мълчание, последвало канонадата срещу „Сестра Кари“) и „Финансистът“ — първата книга на монументалната му „Трилогия на желанието“. Само шест години след излизането на „Уайнсбърг, Охайо“ ще се появят три от най-крупните американски романи на XX век: „Американска трагедия“ на Драйзер, „Великият Гетсби“ на Скот Фицджералд и „Фиеста“ на Хемингуей. Една година преди това геният на американския театър Юджийн О’Нийл създава забележителната си трагедия „Желание под брястовете“.
И въпреки че Шъруд Андерсън никога не е бил сред „най-големите“ в американската литература, „Уайнсбърг, Охайо“ вече отдавна се смята за класическо произведение в съвременната американска белетристика.
„Уайнсбърг, Охайо“ разпалва гнева и предизвиква недоумението на официалната американска критика главно по две причини: с темата си и с художествения си строеж.
Всички герои в „Уайнсбърг. Охайо“, всички без изключение, са така наречените „малки хора“ от социалните низини, които нямат нищо общо с европейските аристократи на Хенри Джеймс. И всички те са безкрайно нещастни. Всички обитатели на Уайнсбърг са самотни и дълбоко неудовлетворени от безсмисленото си съществуване, всички правят опити да го променят и никой не успява. Тихо отчаяние залива буквално всяка страница от сборника. Тук няма бурно разместване на душевните пластове като у О’Нийл, но в „Уайнсбърг, Охайо“ има също нещо много страшно — душевна атрофия. Атрофия на въображението, атрофия на чувството, атрофия на интелекта. Между най-ярките портрети на атрофия можем да споменем имената на Елизабет Уилард, майката на младия репортер Джордж от разказите „Майка“ и „Смърт“, Алис Хайндман от „Приключение“, Кейт Суифт от „Учителката“ и така нататък, и така нататък. Дори младият Джордж Уилард избягва от Уайнсбърг без младежки устрем и без младежко опиянение от предвкусваната свобода. Той тръгва на път сякаш вече атрофиран. Оказва се, че цялото градче страда от атрофия, сякаш тя е тежка заразна болест, срещу която няма лек. Едва ли Андерсън е направил това случайно, без умисъл. Той разказва за общото духовно състояние на градчето като за социална болест. И тук стигаме до идейния мерник на автора, с който е разпалил гнева на „достопочтените“ американци на времето си. Тази човешка болест става още по-страшна на фона на упоителната и сурова, но вечно жива природа на Уайнсбърг, която изпълнява ролята на първостепенно действащо лице в разказите. Само тя е могъща, богата и страшна, но винаги различна, може да хармонира и да не хармонира с душевното състояние на хората, защото само тя е вечна и непобедима. (Добре че Андерсън не е могъл да види какво е направил човекът и с природата в края на ХХ-ия век!)