Лилиан погледна ковчега. „Ами ако още е жива! — помисли тя изведнъж. — Ако е дошла на себе, си за последен път в този безпощаден сандък? Нали понякога и това се случва? Кой може да каже колко често? Познати са само малко случаи, при които мними покойници са били спасявани, но кой знае колко са се задушили, без дори да издадат стон, само за това, че не са били открити навреме! Ами ако сега, тъкмо в този момент, Агнес Сомервил прави усилие да извика, притисната от тъмнината и шумолещите коприни, без да може да промълви нито една дума през пресъхналото си гърло! Не съм с всичкия си — помисли Лилиан, — какво ли не ми минава през ума? Не трябваше да идвам тук! Защо го направих? От сантименталност? Или от обърканост? А може би от това противно любопитство да се взреш за сетен път в едно мъртво лице като в бездна, от която, се надяваш да изтръгнеш някакъв отговор? Лампата — помисли тя, — трябва да запаля лампата!“
Тръгна обратно към вратата, но внезапно спря и се ослуша. Струваше й се, че долавя някакъв шум, съвсем тих, но отчетлив, като че нокти драскат по коприна. Бързо протегна ръка и завъртя ключа. Рязката светлина от откритата лампа на тавана прогони нощта, луната и ужаса. „Причуват ми се призраци — помисли тя. — Шумът дойде от собствената ми рокля, от собствените ми нокти. Съвсем не бе отзвук от последните уморени усилия на един съвзел се за миг живот.“
Погледна повторно към ковчега, сега вече облян в ярка светлина. Не — в този черен, полиран сандък с бронзови дръжки не пулсираше вече никакъв живот. Напротив, в него бе заключена най-мрачната заплаха, която човек познаваше. В него не лежеше вече Агнес Сомервил, нейната приятелка, безжизнена в златната си рокля, със съсирена кръв във вените си и разядени дробове. Това не бе и восъчна човешка фигура, която бавно се разпада от заключените в нея сокове. Не, в този сандък дебнеше единствено абсолютното Нищо, сянката на сенките, необяснимото Нищо с вечния му ламтеж към другото Нищо, което обитава и изпълва всеки живот, което се ражда заедно с човека и което зрее също и в нея, Лилиан Дюнкерк, безмълвно расте и ден след ден прояжда живота й, докато остане единствено то, а неговата ненужна вече обвивка, подобно на тази тук, бъде хвърлена като гнил отпадък в някой черен сандък!
Тя потърси с длан зад гърба си дръжката на вратата. В момента, в който я докосна, дръжката рязко се завъртя в ръката й. Лилиан едва не изкрещя от ужас. Вратата се отвори и пред нея застана един слисан прислужник от санаториума, гледайки я втренчено.
— Какво става тук? — промълви заеквайки той. — Откъде се появихте? — Той плъзна поглед покрай нея в стаята, където от въздушното течение плющяха завесите на прозореца. — Та тук бе заключено! Как влязохте? Къде е ключът?
— Не беше заключено.
— Тогава сигурно някой… — Прислужникът погледна към вратата. — Ах, ето го в ключалката! — Той изтри челото си. — Знаете ли, за момент помислих, че…
— Какво?
Той кимна към ковчега.
— Помислих, че вие сте…
— Аз съм, разбира се — промълви Лилиан.
— Какво?
— Нищо.
Човекът пристъпи в стаята.
— Не ме разбрахте. Помислих, че вие сте покойната. Каква история! Като си помисли човек, какво ли само не ми е минало през главата! — Той се засмя. — Това се казва уплаха в среднощен час! Но какво търсите тук? Номер осемнадесети вече го завинтиха.
— Кого?
— Номер осемнадесети. Ней знам името. А не е и нужно. Стигнат ли нещата дотук, и най-хубавото име вече не струва нищо. — Прислужникът изгаси лампата и затвори вратата. — Бъдете доволна, че не сте на нейно място, госпожице — каза той добродушно.
Лилиан напипа някаква монета в джоба си.
— Вземете за уплахата, която ви причиних.
Прислужникът козирува и потърка монетата в брадата си.
— Много ви благодаря! Ще я разделя с колегата ми Жозеф. След такава тъжна история няколко хубави глътки бира с ръжена ракия са особено вкусни. Не го взимайте много присърце, госпожице. Всички ще минем по този ред.
— Да — отвърна Лилиан. — Това е вече някаква утеха. Наистина, чудесна утеха, няма що!
Лилиан Дюнкерк бе отново в стаята си. Парното отопление шумеше. Всички лампи бяха запалени.
„Не съм съвсем на себе си — помисли тя. — Страх ме е от нощта. Страх ме е от самата мене. Какво да направя? Бих могла да глътна приспивателно и да не гася светлината. Бих могла да позвъня на Борис и да поговоря с него.“