— А случайно да сте запазили писмото? — попита Настя.
— Не, разбира се, почти веднага го изхвърлих. Защо да го пазя?
Ето на, как сега ще докаже, че наистина отдавна е знаела за наследството? Ами ако лъже? Ако нищо не е знаела? Не е знаела и е организирала убийството на майка си, за да получи най-сетне апартамента, а може би и някакви други ценности. От друга страна, колко може да струва един тристаен апартамент в Томилин? Максимум петнайсет хиляди долара, Настя попита. Какво са за Татяна Корягина тези петнайсет хиляди, след като доходите й многократно надвишават стойността на апартамента? Дори съседката на Галина Илинична да потвърди, че тя наистина е взела адреса на дъщеря си, това не е гаранция, че се е възползвала от него и е изпратила писмо на Татяна, а и да е изпратила, това не е гаранция, че Татяна го е получила. Може би все пак дъщерята не е знаела, че е лишена от наследство?
Те седяха в очарователна стая на втория етаж на салона за масажи „Релакс“, в кабинета на домакинята, който би било по-уместно да се нарече будоар — толкова уютен и женствен беше, без никакъв намек за официалност и „служебност“. Вярно, тук имаше и бюро, и компютър, и рафтове с папки, но всичко това изглеждаше по женски кукленско, весело и безгрижно. Папките по рафтовете грееха в ярки цветове — изумрудени, небесносини, оранжеви и слънчево жълти, — а стайните растения в огромни количества сполучливо маскираха бюрото и монитора. Затова пък двете диванчета с купчини меки атлазени възглавнички и двата дълбоки фотьойла сякаш се перчеха като на показ и радваха окото със своята обсипана с розички дамаска. И самата Татяна Корягина подхождаше на тази стая — пищна, бяло-розова, напомняща торта с бита сметана.
— Искаше ми се да поговоря с вашия приятел — предпазливо каза Настя. — Възможно ли е?
— Ама разбира се! — безгрижно махна с ръка Татяна. — Мислите, че той знае нещо ли?
— Е, всичко се случва.
— Запишете си адреса и телефона му.
Татяна не зададе на Настя нито един въпрос, на който да й е трудно да отговори, например дали е от милицията и ако не е, коя е изобщо и защо се интересува от убийството на майка й, а ако да, защо задава същите въпроси, които вече са й задавали през март миналата година. Тя дори не попита за какво именно Настя смята да разговаря с нейния млад любовник. Какво е това? Следствие от обстоятелството, че посещението на Настя беше предшествано от обаждането на Старков, който още от времената на Едуард Петрович Денисов беше известен и авторитетен човек в Костровск, или абсолютната й увереност, че във въпросите на Настя няма и не може да има нищо опасно? И ако е второто, каква е причината? Фактът, че Татяна Корягина наистина няма нищо общо с убийството на майка си и няма от какво да се опасява? Или нейната увереност в любовника й и в недоказуемостта на връзката й с престъплението?
Колкото до отношението й към смъртта на Галина Илинична, Татяна не сметна за нужно да се преструва: да, тя не обичала майка си, но би било справедливо да се отбележи, че и майка й не я обичала.
— Когато ме е родила, тя го е направила само защото така е трябвало: за да минава семейството за пълноценно, в него трябва да има дете. Още щом татенцето ми я заряза, аз станах ненужна за майка си, пречех й да се занимава с работата си, с кариерата си, да плете своите интриги в градския комитет, да пише доклади и да си търси любовници. Мама постоянно ме ръководеше, крещеше ми, имаше една цел: да направи така, че аз колкото може по-бързо да стана самостоятелна, да не изисквам нейното внимание и грижи. Ето защо и най-малкото съмнение в моето поведение, някоя прекалено смела според нея дрешка или, не дай си боже, спирала на миглите, или обаждане на момче по телефона, или вечерно изпращане, я вбесяваха: нали това е признак за наближаващо неблагополучие, а от него до разврата има една крачка, как ще може спокойно да работи и да ръководи хора в отдел „Пропаганда“, щом самата тя има проблемно дете, изискващо по-голямо внимание. Това е недопустимо, това може да попречи на кариерата й. Разбира се, в онези години аз не разбирах това така отчетливо, както го разбрах по-късно, но въпреки това усещах, че не съм й нужна, че за нея съм само пречка и източник на постоянна опасност. Най-голямата мечта на майка ми беше да ме заключи вкъщи насаме с учебниците и за нищо да не се тревожи, а после да й казват каква умна и талантлива дъщеря има и да завърша гимназия с медал. А аз прекърших тези мечти, срещах се с момчета, гримирах се, обличах се модерно, доколкото беше възможно, целувах се във входа, рано започнах да паля цигари. А майка ми ме хващаше и ми крещеше. Така мина детството ми.