Татяна безметежно се усмихна и лапна поредното парченце млечен шоколад.
— А после? — с любопитство попита Настя.
Някои неща тя вече знаеше в общи черти, но й беше интересно да чуе историята, изложена от самата Татяна.
— А после излъгах мама, че заминавам за Костровск да кандидатствам в института.
— Излъгахте я? А в действителност какво направихте?
— В действителност наистина заминах за Костровск, но нямах абсолютно никакви намерения да кандидатствам. Разбира се, можех и да не излъжа, просто да замина и толкоз, бих имала достатъчно нахалство, но имах нужда от пари.
Заминавах при едно момче, с което се бях запознала на дискотека и в което се бях влюбила безумно. Бях сигурна, че щом отида при него, веднага ще се оженим. Разбира се, нищо такова не стана и аз тръгнах по съвсем друг път. Започнах от гарата, после ме забеляза един крадец, страхотен беше! — Татяна мечтателно се усмихна и направи забавна гримаса. — Пътуваше по влаковете и обираше наивници на карти. Имаше страшно много пари, така че година-две живях като царица, после го тикнаха в затвора и аз отново се върнах на пиацата. Но вече беше осемдесет и седма година, началото на осемдесет и осма, перестройката вървеше с пълна сила, включително и в нашата пламенна професия. Впрочем може би моята история не ви е интересна, не сте дошли за това, нали?
— Много ми е интересно — абсолютно искрено отговори Настя. — А как реагира Галина Илинична на вашата ситуация?
— Е, това, както сама разбирате, не можеше да хареса на майка ми и когато се обаждах вкъщи, не чувах нищо друго освен ругатни и крясъци. Така че може да се каже, че нямах майка. И на практика по никакъв начин не почувствах нейната загуба — не бях я виждала почти двайсет години.
— Тоест след преместването си в Костровск все пак сте се виждали с нея?
— Ама разбира се! Имаше един момент, когато смятах да родя и отидох при нея. Бременността ми беше в самото начало. Струваше ми се, че мога да започна на чисто, да живея вкъщи, с мама и с детето, и че ще имаме нормално семейство, не по-лошо от другите. Но тя ме изгони и каза, че никога няма да ми помага да отглеждам копеле, което съм заченала незнайно с кого. И дори уверенията ми, че прекрасно знам кой е бащата на детето и че много го обичам, не я спряха. Тя казваше, че една проститутка и блудница не може да изпитва нормална, човешка любов. Страхувах се, че няма да се справя сама с отглеждането на дете, нямах къде да живея в Томилин, майка ми не ме пусна в жилището си и отказа да го разменим срещу две по-малки, така че се наложи да се върна в Костровск и да направя аборт. Сега, естествено, разбирам и че щях да се справя с отглеждането на детето, и че то щеше да израсне не по-лошо от другите, но това го разбирам сега, а тогава ми се струваше, че няма да се справя сама — и без това ми беше гадно, задето любимият ме бе зарязал, а на всичко отгоре и майка ми ме изгони и ми отказа помощта си. С една дума, бях глупачка. И досега съжалявам. А за майка ми не ми е жал. Нямам никакви чувства към нея. Можете да ме осъждате или порицавате за това, както искате — предизвикателно погледна тя към Настя, — говоря ви честно, без да разкрасявам нещата. Не се преструвам.
— Нима не ви е жал за апартамента в Томилин? Все пак е тристаен, на престижно място. Та това са свежи пари.
— А, дяволите го взели! — махна Татяна с нежната си бяла ръчичка. — В Костровск имам и апартамент, и голяма къща. Не ми трябва нищо от майка ми. Да му се радва, ако ще, музеят, ако ще — някой просяк от бунището…
Тя млъкна и тъжно погледна към прозореца, богато драпиран с копринени завеси. После се усмихна неочаквано плахо и стеснително.
— Единственото нещо, за което ми е мъчно, е лампионът.
— Лампионът? — учуди се Настя.
— Ами да. Знаете ли, в апартамента на майка ми имаше един тъп, просташки лампион, огромен, от серията „безумна красота“. Бяла гравирана стойка с позлата и финтифлюшки, розов абажур и върху него драперия с мръснозелен цвят. А по края на абажура — ресни и пискюли. С една дума — мечтата на дребната буржоазка. При съветската власт никой нямаше такъв, а после ги пуснаха по магазините и майка ми веднага е купила. Когато ходих за последен път, вече го имаше. До него имаше стол, нещо като полуфотьойл, майка ми седеше на него и крещеше за копелето и блудницата. Ето, него бих искала да си оставя, та да го гледам и да не забравям как тя постъпи с мен. Спомням си, че ми крещеше и настояваше да направя аборт, а аз само го гледах и мислех, като преглъщах сълзите си: но как така, та ти си купила такъв лампион — розов, уютен, макар и безвкусен, но човешки, олицетворяващ мекотата и домашното — и същевременно настояваш да се отърва от твоя внук и да се махам от очите ти. Бих поставила този лампион в заведението си, щеше да е на точното си място. И знаете ли как бих го нарекла?