— Как?
— Харлампий Аколуфевич Корягин.
— Как, как?!
— Харлампий Аколуфевич — със светла и някак отнесена усмивка повтори Татяна. — Идва от гръцкото „хара“ — радост, „лампий“ — светя, блестя, „аколуф“ — придружаващ. Би се получил лампион, който със светлината си придружава радостта. Лошо ли е?
С любовника на Татяна Корягина, двайсет и осем годишния Леонид Вешняк, Настя се срещна в дома му. Леонид очевидно предпочиташе да води нощен начин на живот и когато Настя му се обади към четири часа следобед, той тъкмо се беше събудил, дори се прозяваше в слушалката.
Апартаментът му беше в самия център на Костровск, на две пресечки от салона за масажи „Релакс“. Малък, чисто разтребен, обзаведен в стил хайтек, той рязко се различаваше от обстановката в кабинета на неговата приятелка. Самият Леонид беше светлорус красавец, изящен, грациозен, с ангелоподобно нежно лице и сини очи. Обноските му бяха очарователни, гласът — мек и гальовен, но като цяло той напомняше на Настя на опасен коварен звяр, готвещ се за скок в гръб. Такъв би впил зъби не в гърлото, а във врата. Впрочем има ли нещо за чудене? Ако момчето нямаше железен гръбнак, едва ли жена като Татяна Корягина би му обърнала внимание.
Леонид без никакви колебания потвърди разказа на любовницата си, че тя отдавна е знаела за завещанието не в нейна полза и ни най-малко не се ядосвала по този повод. А за самата Татяна говореше с любов и нежност, сиреч, тя е и красива, и умна, и изобщо е просто съкровище. При това погледът му се стопляше, а интонациите омекваха. Наричаше Татяна Тата.
— Аз лично никога не съм виждал майката на Таточка, но ми е много мъчно за Тата.
— Защо? — попита Настя. — Тя, струва ми се, не тъгува за майка си.
— Именно затова ми е мъчно! Разбирате ли, аз съм израснал в хубаво задружно семейство и досега поддържам с родителите си много добри отношения, топли, близки. Те продължават да се грижат за мен, макар че скоро ще чукна трийсетака, аз също се грижа за тях, както мога. Винаги съм обичал и мама, и тате, и те ме обичаха и ме обичат. И ми е мъчно, че съдбата на Таточка е била такава и тя не е могла да изпита нито любов, нито грижа, нито топлина. Затова пък сега аз се старая да поглезя, да зарадвам Тата, за мен тя е малко недообичано момиченце, понякога ми се иска да я взема на ръце и да я подундуркам — смутено се усмихна той.
— На вас сигурно ви е смешно, като слушате това — та аз съм много по-млад от Тата, пък и като физика сме съвсем различни.
— Не, не, какво говорите — припряно взе да го уверява Настя, — това никак не е смешно.
Той й предложи кафе, но Настя отказа: вече си бе уговорила среща със Старков — Анатолий Владимирович я беше поканил на вечеря.
Вечеряха в същия ресторант, в който се бяха срещнали: Настя обичаше китайска кухня, а други китайски ресторанти в Костровск нямаше. Разговорът беше лек, необвързващ и приятен. Припомниха си покойния Едуард Петровия Денисов, обсъдиха някои общи познати, споделиха впечатленията си за ситуацията в милицията и в престъпния свят, Настя разказа за разговорите си с Татяна Корягина и нейния любовник Вешняк.
— Между другото, за Вешняк — хитро се усмихна Анатолий Владимирович. — Виждате ли онази маса, на която седят три госпожици? Едната от тях е любовница на Вешняк. Онази, със синята блузка.
Настя извърна глава в посоченото направление и видя хубавичко младо момиче с дълга кестенява коса с прекалено красив оттенък, за да е естествен, с ярък, но не вулгарен, много умело поставен грим. Стройно девойче, с хубава фигурка и жива, открита усмивка. Любовница на Вешняк! Гледай ти!
— Сигурен ли сте? — попита тя. — Все пак Вешняк практически е съпруг на Татяна, макар да нямат официален брак.
— Ама моля ви се! — разсмя се Старков. — Аз, видите ли, никога не съм вярвал в стабилността на отношенията при такава разлика във възрастта и в социалното положение. Татяна е отракана мадама, която сама се е издигнала, всичко си е спечелила сама, създала е и е поставила на крака салона и сега гребе пари с пълни шепи, а той? В миналото момче на повикване за богати скучаещи дами, той се е опитвал да си намери покровителка в Москва, мислел е, че там може успешно да изтъргува външността си, но не е успял — в столицата има и по-хубави момчета. Принудил се е да се върне и да се задоволи с местни спонсори. Льонечка иска да стане киноартист или манекен, докато личицето му е свежо и фигурката му не се е разплула — много се грижи за себе си: фитнес, специални душове, капсули, масажи и така нататък. Не е потрябвал на никого освен на Танюшка Корягина, защото е беден като църковна мишка и не умее да печели пари нито с ръце, нито с мозък.