През целия път от Петунино до Томилин Настя усилено се бореше със съня. Току задрямваше, започваха някакви смътни сънища и в този момент главата й клюмваше — и тя се събуждаше, после отново задрямваше. Защо беше толкова уморена? Уж днес стана в нормален час, не свърши и кой знае колко работа, пък и тази работа се състоеше повече в чесане на езика и киснене по ресторанти или в колата — от какво толкова се умори? Нима е от старостта? Нима винаги ще е така?
Отново не забеляза как е задрямала и се сепна от звъненето на телефона.
— Анастасия Павловна, да не би да се обаждам късно? Не сте си легнали, нали?
Гледай ти, по-рано не беше забелязала колко приятен е гласът на Иля Вторушин по телефона. При лично общуване неприятното впечатление, което той правеше на Настя, някак засенчваше тембъра на гласа; когато не го виждаше обаче, се получаваше съвсем друго.
— Не е късно — отговори тя. — Не само не спя, но дори не съм в имението. Какво се е случило?
— Имам някаква информация. Дали можем да се срещнем?
— В службата ли сте?
— Да, все още.
— Мога да прескоча при вас. Ако ви е удобно, ще бъда там след… — Напрегна очите си, та в тъмното да определи поне приблизително къде се намира. Колата тъкмо минаваше пред дигата, после ще поемат направо по проспект „Победа“, после наляво към „Федеративная“ — и ето го зданието, където се помещават правоохранителните органи. — След десетина минути.
— Ще ви чакам — кратко отговори Вторушин.
Интересно, каква ли информация има? И защо се обади той, а не Федулов? Впрочем има ли значение, те работят заедно.
След единайсет часа вечерта сградата беше пуста и еклива, дежурният на първия етаж погледна Настя с известно съмнение и не я пусна, докато не получи по телефона потвърждението на капитан Вторушин, че я очаква. Самият Иля слезе при нея на първия етаж и я придружи до кабинета си, макар че тя прекрасно си спомняше пътя.
— Искате ли чай? — попита той, след като окачи якето на Настя на закачалката. — Днес студът е направо кучешки.
— Искам — призна тя.
Така се беше отпуснала в приспивното полюшване на колата, че още не можеше да се стегне и ободри.
Вторушин запари ароматен зелен чай, наля го в красиви чаши, които извади от шкафа зад гърба си, и отвори дебел календар бележник.
— Имам информация относно насилниците, чието дело е водила Павлова. — Прелисти бележника и намери нужната страница. — Днес научихме почти всичко. Значи, онзи, който е бил зависим и глуповат, е умрял в затвора, докато е отбивал наказанието. Остър перитонит, не успели да го спасят. Останали са двама.
Той помълча няколко секунди и огради нещо с червена химикалка в бележника.
— Тези двама са били освободени условно предсрочно: единият — през две и седма година, другият — през две и осма. Онзи, когото са освободили през седма, така и не е стигнал до Томилин, по пътя от лагера се напил, сбил се с някого и получил нова присъда за тежка телесна повреда. Сега е в затвора и ще лежи още дълго.
— Кой по-точно? — попита Настя. — Онзи, който се е водел на отчет в диспансера и е обичал да опожарява?
— Именно.
Иля отново заби поглед в своя тефтер, потърси нещо с очи и го огради с червената химикалка.
— А третият?
— Третият се е върнал в Томилин, живее на адрес… Впрочем адресът сигурно не ви трябва?
— Не ми трябва — съгласи се Настя. — Адресът е нужен на вас. Научихте ли нещо за живота му сега?
— Много малко, но дори и то буди подозрения. Затворен, необщителен. Живее в покрайнините на Томилин. Доста трудно си е намерил работа, взел го е един местен фермер и го е направил говедар. В града не се е намерило нищо по-добро за човек без образование и лежал в затвора десет години за изнасилване, а и изобщо е трудно да се намери работа, нали знаете.
— Как се казва?
— Одинцов. Михаил Генадевич Одинцов, трийсетгодишен.
И отново Иля изпълни същия ритуал: взе червената химикалка и огради нещо.
— Какво си отбелязвате постоянно? — не издържа Настя.
Той вдигна към нея неразбиращ поглед, после тръсна глава и се усмихна:
— Извинете, вие не сте в течение… Моите колеги отдавна познават моя навик, никой нищо не пита. Записвам си всичко, което трябва да направя, и си отбелязвам, когато го свърша. Така имам гаранция, че нищо няма да забравя.
— Защо, имате проблеми с паметта ли?
— Засега не. Но кой знае, може би щяха да се появят, ако не си записвах всичко до последната подробност. Записал съм си информацията и докато ви я предавах, си отбелязвах, че съм го направил. Разказах ви за първия — отбелязах си го, после за втория — пак си го отбелязах. Дори съм си записал, че трябва да ви се обадя и да си уговорим среща. И съм си отбелязал, че съм свършил и тази работа.