— Защо, и това ли се страхувахте, че ще забравите? — засмя се Настя.
Вторушин с удоволствие се присъедини към смеха й, при това очите му съвсем потънаха в гънките между гъстите вежди и пълните лъщящи бузи.
— Разбирате ли, Анастасия Павловна, за мен тези записки и бележки носят някакъв друг смисъл, освен напомняне. Ограждам с червена химикалка изпълнените точки и у мен се поражда усещане за движение, осъзнаване, че денят ми не е минал напразно, че съм направил нещо.
Колкото и да е странно, Иля изобщо не се стесняваше от своята странност и разказваше за нея на драго сърце, така както рибар разказва за успешен риболов.
— Но инак трябва да ви призная, че съм разстроен. — Той неочаквано престана да се смее и заговори сериозно. — Аз не вярвах във версията за маниака от самото начало и макар да правех по тази версия всичко, което трябва, то беше само за да ми е чиста съвестта. Бях сигурен, че убийството на Корягина е било извършено в рамките на кампания срещу Бегорски и неговия клуб, а второто убийство, когато загина Аида Борисовна, е било имитация на психопатология, а всъщност е било свързано с определено лични мотиви. Не знам защо никой от нас не предположи, че лични мотиви може да обединяват двете престъпления, не виждахме какво общо може да има между толкова различни жени като Корягина и Павлова. За служебната дейност на Павлова дори не помислихме — нали тя вече десетина години е била пенсионерка.
— И от какво се разстроихте?
— От това, че не съм бил прав — сви рамене Вторушин. — Сега виждам, че Одинцов е най-реалният заподозрян, който би могъл да извърши и двете убийства. Той е млад и достатъчно силен физически, необщителен и зле социализиран, тоест у него е налице определена аномалия в психиката, той има и мотив. Излиза, че прав е бил Димка Федулов, а не аз.
— Защо пък, нима за пръв път в живота ви се случва да е прав Дмитрий, а не вие? Какво лошо има в това?
— Нищо — въздъхна Иля. — Всичко е наред. Не ми обръщайте внимание. Да ви долея ли чай?
— Не, благодаря. — Настя стана. — Вече е много късно. Трябва да се прибирам. А и вие трябва да почивате.
Вторушин й подаде якето, помогна й да се облече.
— Какво планирате да правите с Одинцов? — попита тя, вече хванала дръжката на вратата.
— Димка е готов за бой — позасмя се капитанът. — Смята, че трябва да го задържим и да го разтърсим като круша.
— А вие как смятате?
— Аз бих го понаблюдавал още няколко дни, бих събрал повечко сведения. Но ние с Федулов имаме различни подходи, във вечен конфликт сме — обезоръжаващо се усмихна Иля. — Той смята себе си за истински оперативен работник, а мен — за страхлив кариерист. И дори не крие мнението си.
— Но как съумявате да работите заедно, без да си прегризете гърлата?
— Ами на, съумяваме някак. Благодаря, че се отбихте, Анастасия Павловна. Да вървим, ще ви изпратя до колата.
Да, въпреки цялата си непривлекателност, Вторушин е прекрасно възпитан.
— Аз ви благодаря. Но не е нужно да ме изпращате, няма да се изгубя — отказа Настя.
— Нужно е, нужно е. — Той извади връзката ключове от бравата от вътрешната страна на вратата. — Днес дежурният долу е от онези, дето се заяждат, пак ще започне да ви досажда. И изобщо една жена не бива да ходи сама късно вечер. Никога и никъде. Дори в нашата сграда.
Охо, до такава степен значи! Колко предвидлив младеж… Или наистина е страхлив? Или знае нещо, което тя, Настя, не знае?
Но Вторушин се оказа прав — дежурният наистина опита да провери документите на Настя. Иля я настани в колата, която бе паркирана точно пред входа, и обеща да й се обажда и да я държи в течение.
Зеленият чай на капитана накара сърцето на Настя да бие по-бързо и когато тя стигна до жилището си, никак не й се спеше. Не помогна нито топлият душ, нито интернет, нито опитите да се отпусне под пухкавото одеяло на мекия матрак. В два и половина през нощта тя още не бе заспала и не беше ясно ще успее ли изобщо да заспи скоро. Изведнъж й се дощя да си поговори с мъжа си, вече бе посегнала към телефона, който беше до леглото, но навреме се сепна: че това е лудост, среднощ е! Ох, по-скоро да идва сутринта, Льошка става в седем, тогава ще може да му се обади.
Към четири тя все пак заспа, но се събуди в седем без пет с единствената мисъл: вече може ли да се обади? „Ей сега ще иззвъни будилникът — мислеше тя и не сваляше очи от часовника, — Льошка ще се излежава още около пет минути, после ще стане и ще отиде в банята. Ще му дам петнайсет минути за душ и бръснене, добре де, нека са двайсет, той обича повечко да постои под душа. Ето сега си мие зъбите, ето, влиза във ваната, насапунисва се, търка се с гъбата… Сега си мие главата… Сега превключва от гореща на студена вода, после пак на гореща и пак на студена… Избърсва се… Нанася пяната за бръснене… Господи, защо е толкова бавен! Докога ще се разкрасява! Е, май вече е готов, излиза от банята и тръгва към кухнята да си приготвя закуската. Мога да се обадя.“