Чистяков вдигна веднага, сякаш бе очаквал нейното обаждане и бе държал телефона наблизо.
— Какво правиш? — колкото можа по-безгрижно попита Настя. — Ще закусваш ли?
— Нищо подобно — добродушно се позасмя Алексей, — вече съм в колата и излизам от двора.
— Защо толкова рано? — учуди се тя. — Още е едва седем и половина.
— Ами днес е сряда, всяка сряда в десет сутринта имам заседание на съвета. Забрави ли?
Беше забравила. Всичко беше забравила: и за заседанията на съвета всяка сряда, и дори че днес е именно сряда. Каква глупачка! Можела е да се обади на Льошка още преди час и да си поговорят, а сега… някак е неудобно да натоварва човека, когато шофира.
— А защо се обаждаш по толкова необичайно време? — попита той. — Случило ли се е нещо?
— Домъчня ми, Льоша. Ужасно ми домъчня за теб. И много ми се иска да се прибера. Тук страшно ми омръзна, наоколо всичко е чуждо: и улиците, и сградите, и въздухът. Искам вкъщи — жално повтори тя.
— Асенка, но какво мога да направя аз? Искаш ли да дойда и да те прибера? Това е единственото, с което мога да ти помогна.
— А можеш ли да дойдеш, но без да ме прибираш?
— В какъв смисъл?
— Ами… да поживееш тук с мен.
— По принцип мога. Но само по принцип. Защото за целта трябва да прегледам ангажиментите си и да разбера кога и за колко време мога да отсъствам. Какво те е прихванало? Наистина ли е нужно да дойда?
Какво да му отговори? Че наистина й е нужен? Да накара Льошка да се притесни, да зареже всичко и да дойде? Това е свинщина. Разбира се, че иска той да е до нея, и най-добре е да са си вкъщи, а не тук, но нима може да угажда на всяко свое желание?
— Наистина много ми липсваш — въздъхна Настя. — Но не ми обръщай внимание. Просто съм в такова настроение в момента…
И наистина: беше моментно настроение. През трийсетте години, откак се познаваха, доста често се случваше да не се видят дълго време: когато Льоша поради напрежение в работата си живееше при своите родители в Жуковски, по-близо до института, или когато заминаваше в дълги командировки — на стаж или да изнася лекции, но толкова силно като сега Настя никога по-рано не бе тъгувала за мъжа си. Вероятно защото преди тя си оставаше вкъщи, при своята работа, и наоколо бяха нейните хора, обичайната обстановка. Това я разсейваше, успокояваше я и не я оставяше да изпитва самота. Докато тук всичко е различно.
— Асенка, имай предвид, че да ти е мъчно за мъжа ти, е сигурен признак за остаряване — много сериозно каза Чистяков. — Ако беше млада, щеше да се радваш, че прекарваш времето си на свобода без мен, а я се виж — ти тъгуваш.
— Я стига! — мигом се развесели Настя и се засмя.
Все пак Льошка като никой друг умееше не само да я разбере, но и да я накара да се опомни.
Какво пък, щом е станала толкова рано и до десет има още много време, може да свърши нещо полезно. Например точно сега е моментът да се запознае с кореспонденцията на Галина Илинична Корягина, докато в компютърната зала няма никого от специалистите.
Настя си направи кафе и влезе в интернет.
Само след двайсет минути любопитно четеше кореспонденцията на Галина Илинична с Рита Нечаенко.
„…намерих вашия профил в сайта за запознанства „Моите близки“ и реших да ви пиша, защото познавам дъщеря ви Татяна… Тя ми съсипа живота… Знам, че сте я проклели и зачеркнали от живота си, и искам да ви кажа, че сте били абсолютно права. Тя е чудовище, което използва неопитността и бедственото положение на млади момичета, пристигнали от села и паланки, където няма работа и няма къде да учат и да усвояват професия… тя ги подмамва и оплита в мрежите си, от които после няма измъкване…“
Писмото беше дълго, изпълнено с подробности за злодеянията на Татяна. В отговор Галина Илинична беше написала: „Клето мое момиче, колко ми е мъчно за теб! Не искам да знам каквото и да било за дъщеря си, тази мерзавка. По-добре ми разкажи по-подробно за себе си“.
Рита бе разказвала, бе се оплаквала от живота, от невъзможността да си намери работа в Костровск. Предложили й хубава работа в Томилин, но в Томилин тя няма къде да живее, а е много скъпо да наеме жилище или дори само стая, за това ще отиде цялата й заплата, а с какво би си купувала храна?