Кореспонденцията, както личеше от датите, бе продължила два месеца, след което Галина Илинична бе поканила Рита да живее при нея. Без да плаща за жилището, но срещу помощ в домакинството. В отговор по електронната поща бе долетяла дълбока и искрена благодарност и обещание от Рита незабавно да се възползва от любезността на Галина Илинична.
Какво пък, сега картината се изясняваше: Рита, възползвайки се от информацията, получена от любовника й — Леонид Вешняк, бе спечелила доверието на Корягина и се бе настанила при нея. Е, и какво? Защо го е направила? Или са замислили това заедно с Вешняк? Но пак остава въпросът — защо? Още по-неразбираемо е за какво й е било на нея или на двамата да убиват Корягина, която никога по-рано не са били виждали и която не им е направила нищо лошо. Или все пак са я били виждали и между тях е имало конфликт? Но защо тогава Корягина не е познала Рита, ако я е виждала по-рано? Следователно е абсолютно сигурно, че тя не е познавала Рита. Тогава може би е съществувал конфликт между нея и Вешняк? Или между нея и някакво трето лице, което просто е наело Льонечка и Ритуся за осъществяване на неговия злодейски план?
Отново въпроси, безброй въпроси, и за да се намерят отговорите, трябват време, сили и възможности. От всичко изброено Настя има само време, поне време — колкото щеш, никой не я припира, срокове не я притискат, началството не удря с юмрук по бюрото. Виж, със силите и възможностите работите стоят доста по-зле.
Едно е известно със сигурност: Татяна Корягина никога нищо не е чувала за Рита Нечаенко. Поне именно така е твърдяла самата Татяна, когато преди почти година за това я е питал следователят. Но може това да не е вярно? Попитали са Татяна, получили са отговор и са се успокоили, а никой не е намерил време да провери верни ли са нейните думи. Може би историята на Рита, която попаднала в мрежите на хладнокръвната и коравосърдечна мадам, не е толкова далеч от истината? Или всичко това е лъжа от първата до последната дума?
Настя изключи компютъра, отиде в заведението да закуси с омразната овесена каша и тръгна за Томилинския музей по краезнание.
ГЛАВА 11.
Музеят по краезнание се помещаваше в едното крило на неголяма двуетажна сграда и приличаше на безсистемно струпана грамада от експонати, но Настя получи обяснението, че това е следствие от ремонта и щом той приключи, всички експонати незабавно ще бъдат разположени в нужния ред. Благодарностите дължат на Галина Илинична Корягина, царство й небесно, благодарение на нейната доброта и широко сърце музейните работници най-сетне получили възможност и да поправят протеклия покрив, и да направят ремонт в помещенията. Още щом се навършила половин година от смъртта й, завещаният апартамент бил продаден, та се сдобили с парици.
— Ами вещите на Корягина? — попита Настя. — И тях ли продадохте?
— Някои неща продадохме, а други оставихме за спомен и за бъдещите експозиции.
— Може ли да погледна това, което сте оставили?
— Разбира се, да вървим при Агрипина Феодосовна, всичко е при нея.
Агрипина Феодосовна, научен сътрудник към музея, много възрастна, но твърде бодра и енергична дама, с радост се съгласи да покаже на журналистката от Москва, пристигнала специално да събира материал за Корягина, която оставила завещание в полза на музея, „наследството от Галина Илинична“, както тя наричаше мебелите и останалата покъщнина. В нейния кабинет Настя веднага видя онзи същия лампион, розов със зелено, с бяла гравирана стойка, за който й бе говорила Татяна Корягина. Харлампий Аколуфевич Корягин. Гледай ти, името напълно му подхожда.
— Само мебели ли сте оставили, или има и книжа?
— Разбира се. — Агрипина Феодосовна недоволно сви редичките си вежди. — Всички книжа са запазени. Всяко листче е документ, свидетелство за епохата, и един ден те ще станат наистина безценни. Аз се старая да запазя всичко, което е възможно, защото след сто години тук непременно ще направят експозиция „Традиции и бит на провинциалния руски град от началото на двайсет и първи век“, та това е толкова интересно! Ще бъдат представени мебели, съдове, всякаква покъщнина, дрехи. А историците, провеждайки своите изследвания, задължително ще се обърнат към запазените документи. Ние сме длъжни да направим всичко, за да не повторим грешките и трагедиите на миналото, когато нищо не се е запазвало, защото при разруха и войни хората са горели мебели и книги, всичко се е чупело, разрушавало, продавало и нищо не се е запазвало. А ето този лампион — с гордост посочи тя Харлампий Аколуфевич — ще се превърне в перлата на експозицията като отражение на вкуса и потребностите на определени слоеве от населението. Нашият град е само на половин век, в мащабите на историята това е нищо и историческата част на нашата експозиция засега е доста бедна, но ние трябва да мислим за бъдещето, за следващите поколения музейни работници, които ще дойдат след нас…