Муравьова не спираше да бъбри, а Настя пристъпваше от крак на крак и се чудеше как по-бързо да се изтръгне от здравите ръчички на тази псевдодворянка и най-сетне да отиде при Дружка. Днес има такова ярко слънце, толкова й се иска да се разходи по белия сняг и да подиша мразовития кристален въздух!
— Обещайте ми, че ще поговорите с Андрей Сергеевич!
Охо, Муравьова междувременно беше преминала от молби към нареждания. Бързо успя — достатъчно беше Настя за минутка да се поразсее — и моля.
— Заблуждавате се, Елена Станиславовна, отношенията ми с Бегорски са чисто официални и не мога да му отправям молби, излизащи извън рамките на работата ми — каза строго тя. — Опитайте вие да поговорите с него. Макар че днес не е в настроение, определено.
Дружка посрещна Настя с енергични движения на опашката, сякаш се опитваше да каже: „Най-сетне си схванала, че с мен може да се разхождаш не само сутрин, преди слънцето да изгрее, или вечер, когато то вече е залязло, но и през деня, когато слънцето грее и облива всичко наоколо с ярка радост. Има надежда, и теб може да възпита човек, ако се постарае!“.
Двете бавно крачеха по алеята от основната сграда към реката и изведнъж Настя видя птичка. Птичката беше кацнала на една офика и кълвеше нейните спаружени от студа плодчета. Под и над опашката беше ослепителнобяла, главичката, крилата и опашката й бяха черни, а гърдичките — червени. „Господи, ами че това май е червенушка! — слисано си помисли Настя. Не беше съвсем сигурна, защото никога през живота си не бе виждала жива червенушка, само на картинки, и то като малка. — Боже мой, доживях почти до петдесет и никога не съм виждала жива червенушка. Какъв странен живот съм водила, а?“
И изведнъж, сякаш за пръв път в живота й, очите й се отвориха и тя видя как под слънчевите лъчи прелива снегът, сякаш обсипан с милиони ситни брилянти. В Москва не може да се види такова нещо, там поръсват снега с някакви химикали и изобщо зимите в столицата са някак сиви и депресивни. Видя и дърветата, и клоните със снежните шапки, и леките прозрачни облачета в светлосиньото небе…
— Да вървим — потегли Дружка за каишката, — не се дърпай де, не си в клетката. Да идем за фотоапарата. Ето, дояждай го по-бързо.
Тя подаде на кучето последното парче осетински пирог и забърза към жилището си. Дружка помисли, че са я довели на гости, и щом прекрачи прага, хубаво се отръска, шмугна се в хола и се тръшна на килима.
— Ей, приятелко, не се излежавай. — Настя пъхна фотоапарата в джоба на якето си и застана на вратата. — Не сме приключили с разходката. Хайде, хайде, ставай.
Кучето я гледаше с гальовни и неразбиращи очи. Наложи се с усилие да я дръпне за каишката, за да й обясни. Това помогна. Дружка, наистина неохотно, се надигна.
Настя фотографираше всичко наред, внезапно я обзе някаква неразбираема алчност, искаше й се непременно да запечата в паметта на апарата всичко, което вижда: имението с неговите сгради, преспите, дърветата, голямото старо куче върху ослепителния сняг. Червенушката още беше на дървото и Настя снима и нея. Щракаше с апарата и си мислеше, че с тази нейна работа и в стремежи за оцеляване е пропуснала покрай себе си огромен пласт от живота, и то един много позитивен пласт. Да, през годините на службата си бе видяла какво ли не, но това бяха предимно низки чувства и тъмни подбуди: завист, отмъщение, корист, злоба, обезобразени трупове, смърт, омраза… Но нали животът се състои не само от това. В него има и природа, и красиви дрехи, дори термобельо, което Настя откри за себе си едва на прага на петдесетгодишнината си, и обич към бездомните животни, и чудото на фотографията, и какви ли не още неща, които не бе познавала и дори виждала. Добре че е само на петдесет и й предстои да живее още достатъчно време, за да навакса всичко.
Забеляза, че Дружка я слуша внимателно, извила глава, и разбра, че говори на глас. „И мен си ме бива, намерих един слушател… — сърдито се скастри Настя и веднага се усмихна. — Но нали и това е нов опит: разговор с куче. Не, не е точно така, опитът не е твърде нов, и по-рано съм разговаряла с кучета. Просто не съм обръщала внимание на това, сякаш така и трябва да бъде. Толкова е хубаво обаче… да си имаш куче, с което можеш да си поговориш и което е готово да те слуша. На това човек може и трябва да се радва, а не да го приема като даденост.“
Изяденият по време на разходката пирог напълно замести обяда и Настя не отиде в заведението. Заведе кучето в менажерията, намери Костя Еремеев, взе от него флашката си, върна се вкъщи, прехвърли всички снимки от фотоапарата в компютъра и ги изпрати на Чистяков.