— При тях продуктите винаги са пресни и готвачите им са добри — каза той, явно познаваше заведението. — Та нали там се хранят и служителите от общината, и от прокуратурата, и от съда, и от милицията. Отварят от седем сутринта, там закусват хората, дежурили цяло денонощие.
Заведението се оказа учудващо уютно, с кратко, но достатъчно разнообразно меню. Почти всички маси бяха заети, но Настя успя да намери много симпатично място до големия прозорец, гледащ към площад „Майски“. Само след две минути разбра защо тази на пръв поглед удобна маса бе останала свободна: от прозореца нетърпимо духаше и се наложи тя да си наметне якето, а колената да завие с нагънатия няколко пъти дълъг шал. С апетит поглъщаше запеканката с извара и сладко, ядеше хрупкавите топли кроасани, като ги мажеше с мед, пиеше ароматното кафе и гледаше масивната сграда на бившия Дом за политпросвета, сега концертна зала, същата, в която преди по-малко от година се бе провела творческата вечер на известната актриса, след която е била убита Галина Илинична Корягина. Някъде тук, на този площад, се е разхождал Льонечка Вешняк в очакване концертът да свърши. Сигурно е бил притеснен, защото в тълпата е трябвало да открие почти непознатата жена, която преди това най-вероятно е бил виждал не повече от един път. Едва ли се е ориентирал по снимка. Вероятно все пак е идвал предварително в Томилин, където по уговорка с Рита Нечаенко е видял Корягина „на живо“. Впрочем това вече няма никакво значение… Той е стоял някъде тук или се е разхождал напред-назад, а може дори да е седял в това заведение, и то дори на същото място, на което сега седи Настя и от което толкова добре се вижда входът на концертната зала. Чакал е и е знаел, че трябва да намери жената, да я последва до пустите междублокови пространства и да я убие. Да я убие бързо и тихо. Нима е бил стопроцентово сигурен, че ще може, без да му трепне ръката? Ангелоподобен хищник, който напада откъм гърба…
Настя дори не схвана отведнъж, че някой тропа по стъклото. Сепна се и видя, че на улицата, точно пред нея, стои усмихнатият Иля Вторушин. Тя махна с ръка за поздрав, като си мислеше, че той просто ще подмине към сградата на Градския отдел, но Иля, кой знае защо, кимна и тръгна към вратата на заведението.
— Здравейте — протегна той своята нежна ръка с дълги пръсти и чисто изрязани нокти. — Аз пък тъкмо се канех да ви звъня. Може ли да седна?
— Разбира се — усмихна се Настя. — Какво се е случило?
— Намерих ви онова момиче. Не беше никак трудно, бяха достатъчни само няколко телефонни обаждания. Тази ваша Полина Солодко е сираче на тринайсет години, живее при леля си, която официално е определена за нейна попечителка. Ето адреса. Името на лелята е Надежда Андреевна Ушакова, разведена е, отглежда двете си деца и племенницата си, продавачка е в супермаркет. Днес е втора смяна.
Иля извади от чантата си вече познатия на Настя бележник, прелисти го, намери нужната страница и с доволен вид огради поредната точка с червената си химикалка.
— Е, много благодаря — зарадва се Настя. — Сега ще си доям и тръгвам.
— Аз трябвам ли ви? Да дойда ли с вас? — попита капитанът.
— А, няма нужда, сама ще се справя, няма нищо сложно.
— Сигурна ли сте? — Лицето на Вторушин стана загрижено. — Ами ако сте права и някой от това семейство има връзка с убийството?
— Иля, да не би да забравихте нещо? — позасмя се Настя. — Аз все пак не съм момиче, хванато от гората.
— Извинете — промърмори той и се усмихна виновно. — Но добре ли помислихте? Сигурна ли сте, че не съм ви нужен?
— Сигурна съм, сигурна, не се тревожете — успокои го тя.
Вторушин си тръгна, а Настя си допи кафето и излезе да търси оставения от капитана адрес.
Надежда Андреевна Ушакова си беше вкъщи и переше. Отвори вратата с мокри, покрити до лакътя със сапунена пяна ръце, със запретнат до колената стар анцуг и черна тениска със сложна рисунка.
— Ами Полинка е на училище — учудено проточи Ушакова. — Но скоро ще си дойде. За какво ви е? Да не би да сте от службата за попечителство? Пак ли ще ни проверявате?
— Не съм от службата за попечителство, аз съм журналистка от Москва, пиша за Аида Борисовна Павлова.
— А — кой знае защо се зарадва Ушакова, — е, за нея ще ви разкаже Полинка, бяха големи приятелки с покойницата. Влизайте де, ще я почакате. Искате ли да ви стопля чая?
На Настя никак не й се пиеше чай — закуската беше солидна, но нали не можеше да се откаже от такъв безценен източник на информация като разговора с Надежда Андреевна!