Седнаха в малката тясна кухничка, където човек не можеше да се обърне, беше опасно да размърдаш дори лакът: всеки свободен сантиметър от пространството беше зает със съдове, буркани, пакети и друга разнообразна покъщнина, за която не се бе намерило място в стаите.
Ушакова разказа, че майката на Полина — нейната братовчедка Катя — родила дъщеря си от една курортна връзка, когато още не била навършила деветнайсет — незнайно защо била сигурна, че още щом каже на любимия си за детето, той начаса ще се ожени за нея. Планът й бил такъв: да роди, после да замине при бащата на Полинка, да му покаже снимките на новороденото и тържествено да се завърне в Томилин вече като омъжена дама.
— Колко странно — учуди се Настя. — Той да не би да не е знаел за бременността й?
— Ами там е работата, я! Катка се запознала с него на курорт, той работел като спасител на плажа. Не само че не знаела адреса му, ами не се сетила и за фамилното име да го попита, толкова силно се влюбила, че загубила и ума, и дума, просто тичала при него на плажа на срещи. А когато се върна в Томилин, се разбра, че е бременна. Не можеше нито да му пише, нито по телефон да му се обади — нищо! Затова реши първо да роди, а после да отиде на онзи курорт и да го намери на плажа.
— Ами… — сви рамене Настя, — разумно. Какво друго й е оставало? И какво стана после?
После Екатерина Солодко кърмила малката, докато имала мляко, а щом го загубила след два месеца, оставила момиченцето на майка си — Александра Кириловна, и заминала да търси любимия си по плажовете на Черноморското крайбрежие. И изчезнала. Ни вест, ни кост от нея. За пръв път се обадила по телефона след няколко месеца, попитала как е Полинка, а за себе си казала, че още не е намерила бащата на момиченцето, но всичко с нея е наред, майка й да не се тревожи. И затворила.
— Леля Шура все очакваше, че Катка ще се върне, а тя само се обаждаше по телефона, и то веднъж на три-четири месеца, после заяви, че се омъжва за някакъв богат мъж и заминава с него… за Сургут ли беше, за Уренгой ли… И след това не се обади цяла година. Леля Шура просто се поболя от тревоги, все си мислеше, че нещо лошо се е случило с Катка, докато най-накрая разбра, че дъщеря й е обикновена безмозъчна кукувица и че сама ще трябва да отгледа Полинка. Почака още година, Катка повече не се обади, тогава леля Шура тръгна по инстанциите, за да утвърдят правата й над Полинка. Съдът призна Катерина за безследно отсъстваща, а леля Шура — за попечителка. Леля Шура беше добра жена, сърдечна, много се грижеше за Полинка, рано я научи да чете, да смята, приучваше я към самостоятелност. А когато тя навърши осем години, леля Шура почина, тогава я взех аз, макар че си имам две деца, а мъж нямам, но където са две, там са и три, нали така? Не можех да дам детето в приют, все пак ми е родна кръв. Вярно, трудно е, тясно — въздъхна Надежда Андреевна. — А с Аида Борисовна Полинка беше голяма приятелка, често й ходеше на гости, вземаше от нея книги за четене и казваше, че като порасне, ще стане като баба Аида, следовател, а самата баба Аида ще бъде като мис Марпъл. Много й харесваха книжките за тази мис, постоянно ги чете и препрочита, никаква друга книга не похващаше… освен учебниците, разбира се. Сега, когато Аида Борисовна умря, Полинка вече не може да взема книги от нея, но й останаха няколко отпреди, та тях препрочита. Полинка все си мечтаеше, когато порасне, да живее заедно с Аида и да й помага да разкриват престъпления. Изобщо голяма мечтателка е! Като си втълпи нещо нафантазирано в главата, сама си вярва. Смешно момиче! Но аз много я обичам, привързах се към нея, разбирате ли. И когато не се получи с осиновяването, дори се зарадвах.
— С осиновяването ли? — наостри уши Настя.
— Ами да, тук една съпружеска двойка искаше да осинови… или да одъщери… Полинка, вече не знам как е правилно да се каже. Те първо говориха с мен, а аз отговорих, че нямам нищо против и ако трябва, ще се откажа от попечителството, защото, макар да обичам момичето, разбирам, че с тях тя ще е по-добре — и пари имат, и просторен апартамент, и в Москва смятаха да се местят, а там училищата са много по-добри от нашите, и институти има. Да порасне детето в човешки условия, защото животът така го онеправда — ни баща си познаваше, ни майка си, баба си загуби рано, — та най-сетне да се случи нещо радостно на това дете.
— А защо не се получи? Органите за попечителство ли не разрешиха?
— Ами, къде ти! — махна с ръка Надежда Андреевна. — Аз ходих при тях предварително, всичко научих, те ми казаха, че знаят жилищните и материалните ми условия и разбират, че в богатото семейство Полинка ще е по-добре, така че, ако се откажа от попечителството, за да може да осиновят детето, няма да има пречки, имам пълно право. А Полинка, като научи, ревна, вика — няма да ида при чужди хора и в Москва, при вас ми е хубаво, няма да изоставя и баба Аида, ще завърша училище и ще живея с нея, и ще й помагам. Тези хора и пари ми предлагаха, добри пари, за да придумам Полинка, и аз толкова се старах да я придумам, тези пари нямаше да са ми излишни, ама къде ти! Запъна се — не и не. Ще живея, вика, с баба Аида, като порасна. Толкова обичаше Аида Борисовна. Откак убиха жената, Полинка и до ден-днешен тъгува, постоянно ходи на гробищата при нея. Стои над гроба и говори на покойницата на глас, разказва й книжките, които е прочела, представяте ли си?