Костя извади от джоба си ключ, отключи, отвори тежката врата и стори път на Настя да мине първа. Тя машинално си помисли защо ли системният администратор държи ключ от менажерията. Интересно, дали винаги го носи, или го е взел само днес, специално за да доведе тук Настя, ако тя поиска? Впрочем бездомните животни нямат отношение към тъмните дела на тайнствения маниак. Засега нямат. Кой знае какво може да измисли той утре? Вярно, в легендата нямаше и дума нито за котки, нито за кучета, но знае ли човек…
В доста просторното, светло и много топло помещение покрай стените бяха разположени разделени с решетки помещения, в които лежаха, клечаха, разхождаха се или играеха котки и кучета от всякакви породи, с различни цветове и на различна възраст.
— Тук е кабинетът — показа Костя една от вратите веднага след входа, — в тази стая ветеринарят преглежда и лекува животните, а ето тук е складът — храна, лекарства, изобщо такива неща.
Настя можеше да разбира какво говори системният администратор само като напряга слуха и фантазията си: дикцията на компютърния гений не беше много ясна, той говореше с кратки, накъсани фрази, тя трябваше да ги доосмисля, а думите, които той все пак благоволяваше да произнесе цели, потъваха в недрата на вдигнатата яка и дебелия шал, с който бе омотан вратът му.
— А защо някои животни са по едно в клетка, а други са по две, че и по три? — поинтересува се тя.
— Зависи как са ги намерили — малко мъгляво обясни Костя. — Ако са намерили едно животно само, оставят го да си стои само. Не се знае как би общувало с другите… А ако са били няколко заедно на едно място, държат ги заедно, за да не скучаят. Свикнали са така, няма да се сбият, ще си играят. Особено ако са от едно котило.
— Тоест случват се и новородени?
— Всичко се случва — философски каза Костя. — Ако ги разделят, много тъгуват, дори плачат. Добре е новият стопанин да ги вземе всичките.
— А стават ли такива неща?
— Случи се веднъж. Миналата година един човек от милицията взе две кутрета от едно котило, намерили ги в някакво мазе. Кучката умряла от глад, а двете останали, та ги взеха заедно.
— Гледай ти — промърмори Настя, — и в милицията имало добри момчета.
— Аха — охотно потвърди Костя, — миналата година тук убиха една старица, та този човек от милицията, който дойде да разпитва за нея, оглеждаше и помещенията, влезе в приюта и видя тези кученца. Чак на лицето му се изписа колко му домъчня за тях. Та ги взе.
Значи е бил или Вторушин, или Федулов, помисли си Настя. Интересно, кой ли от двамата е толкова добросърдечен?
— А как се казваше той, спомняте ли си?
— Вас пък какво ви интересува? — внезапно се озъби Костя.
Очите му просветнаха неприятно и в първия момент Настя дори се уплаши: какво толкова попита, та предизвика тази внезапна злоба? Така де, за какво й е да знае името на милиционера, който е взел кученцата? В този град тя е за пръв път, не познава никого от местната милиция и изобщо е социолог, по принцип не би трябвало да се интересува от милицията. Виж, за убийството на старицата ще бъде уместно да попита. Трябва само някак внимателно да се измъкне от глупавата ситуация, в която сама се накисна от непредпазливост. Обаче на този Костя му сече пипето — веднага улови несъответствието и заподозря Настя в лъжа, затова се ядоса. Или се страхува от нещо, затова във всяка невинна дреболия съзира някаква заплаха за себе си? Или пък наистина е наркоман и просто настроението му се мени рязко? Или не е наркоман, а просто не е добре с главата! Боже мой, от трън, та на глог!