— Костя, а на вас не ви ли е скучно да работите тук? — попита Настя. — Защото наоколо има само пенсионери. Не можехте ли да си намерите по-весела работа, да сте заобиколен от връстници, та да има с кого да общувате?
— И тук съм си добре — избуча гласът му.
Но такъв пестелив отговор не можеше да задоволи Настя Каменская. Тя трябваше да насочи разговора към гостите на клуба, за да се постарае да събере още някаква информация, която може да е убягнала на Тамара — нали тя беше тук отскоро, само от няколко месеца, а Костя живееше в имението отдавна. При това трябваше строго да се придържа към легендата, че е социолог, тоест да измисля за своите въпроси съответни предлози.
— Е, да, и тук сигурно не е скучно — престори се тя, че размишлява. — Ето, вие споменахте, че миналата година била убита старица, а вчера някой ми каза, че убитите били дори две. Интересно, защо са ги убили?
— На всички им е интересно. — Костя не показа никаква готовност да се разприказва. — Само че така и никой не е разбрал за какво ги убиха и кой го направи. Ще влизате ли в параклиса?
— Ще вляза — решително кимна Настя, която отново здравата бе премръзнала. — Вярно, нищо не разбирам от църковните правила. Трябва ли да си сваля шапката?
— Само мъжете го правят. Жените трябва да бъдат с покрита глава.
— А може ли с панталони?
— Може. Зима е, студено. Господ ще ви прости.
Настя го погледна с интерес.
— Религиозен ли сте?
— Аз ли? — май страшно се изненада Костя. — Откъде ви хрумна?
— Ами изразихте се така: „Господ ще ви прости“…
Той се смути и извърна поглед.
— Не, и аз не разбирам много. Просто често идвам тук, за да запаля свещичка, да помълча. Аз…
— Да — побърза да каже Настя, — аз знам, разказаха ми, че ви е сполетяло нещастие.
— Тогава още повече би трябвало да разбирате защо работя тук. — Той влезе в параклиса пръв и се спря точно до входа, подпря се на стената. — Тук няма деца и на практика никакви млади жени, тук нищо не ми напомня… Е, разбирате.
— Да — повтори тя, — разбирам.
Настя се надяваше да се стопли тук, но не би: много бързо й стана чоглаво, както винаги, когато влизаше в храм, и й се дощя да излезе. „Сигурно защото не съм кръстена — помисли си тя. — Ако ме бяха кръстили, в храма щях да се чувствам добре и спокойна, а така сякаш съм крадла, вмъкнала се в чужда къща. Нямам право да бъда тук. А може причината да е, че не съм вярваща? Или вярвам, но някак неправилно?“
Те отново излязоха на алеята и продължиха пътя си към реката. Въздухът ставаше все по-студен и пронизващ и Настя започна да се дави при всяко вдишване.
— А в града има ли какво да се прави, освен работата? — попита тя.
Костя сви рамене.
— Не знам, това не ми е интересно.
— Ама как, никъде ли не ходите? — искрено се учуди тя.
— Не, прекарвам цялото си време тук, в имението. Не ми се излиза, там тече нормален живот, има жени, деца, семейства… Тежко ми е да гледам това. А тук работя, чета, занимавам се с компютрите, гледам телевизия или си свалям някой филм. Така се чувствам нормално. Пък и общо взето нямам много свободно време, клубът е отворен от десет сутринта до десет вечерта и винаги имам някаква работа. Постоянно стоя или в компютърната зала, или в кабинета на втория етаж, и винаги някой има някакъв проблем, затруднения, нещо не се получава, някой е забравил как се прави нещо…
— И какво, вие сте сам на разположение на всички?
— Не, аз съм старши, имам трима подчинени, така че във всяко от помещенията, където се работи на компютри, да има консултант.
— Значи, вие сте главният по компютрите? — уточни Настя.
— Не, главен при нас е Михаил Лвович, той отговаря за закупуването на компютрите, за ремонтирането им, за купуването и инсталирането на програмите и други такива неща. Изобщо, главният е той, а аз съм му подчинен. Нямам отношение към покупките и плащането на сметките, моята работа е да осигуря възможност на членовете на клуба и на обучаващите се нормално да използват машините, да консултирам, да показвам. Ще идем ли до ротондата?
Настя потрепери. Искаше й се по-скоро да приключи с разходката, да се върне в своята топла стая, да вземе горещ душ и да пийне кафе.
— Ще я погледна оттук, добре се вижда. А какво има там? — Тя посочи наляво, където досами оградата се виждаше още една малка постройка.
— Там са вторият пункт на охраната и страничният вход, нали ви казах — прозвуча досада в гласа на Костя. — Изобщо ли не ме слушате?
— Извинете — виновно избъбри тя, — не съобразих. Реката далече ли е?
— На две-три минути. Защо, уморихте ли се?