— Замръзнах — призна тя. — Просто всеки момент ще припадна.
Костя хвърли критичен поглед на дрехите й и изхъмка.
— Ами да, да… Е, щом не искате, може да не ходим до реката, ще се върнем обратно.
— А, не — решително каза Настя, — хайде да стигнем до края. Само да ускорим крачка, а?
Стигнаха до края на територията и поеха обратно. Пътят назад се стори на Настя по-кратък и по-приятен — нали вече й се мержелееше приятната перспектива да се прибере на топло. Когато стигнаха до основната сграда и поеха встрани от нея, тя изведнъж помоли:
— А може ли още веднъж да отскочим до кучето?
Костя мълчаливо сви рамене и кимна. Влязоха в менажерията и Настя едва не се втурна към отдалечената клетка със старото куче.
— Ти ще ми бъдеш дружка, докато съм тук, нали? — гальовно заговори тя и промуши пръсти през прътовете на клетката. — Ето, това ще ти бъде името вече: Дружка. Ще идвам при теб всеки ден и ще ти разказвам за живота си, а ти ще ми разкажеш за своя. Само не умирай, докато не си тръгна, съгласна?
Кучето бавно се надигна, направи една-две крачки към вратата и близна пръстите й. Топка застана на гърлото на Настя, тя едва се сдържаше да не се разплаче от умиление и жал към това грохнало, никому ненужно куче.
— Костя, с какво мога да я зарадвам? Какво може да яде?
— Старите кучета вече могат да ядат всичко — тихо отговори той. — В това е предимството на старостта. Няма никакви ограничения. Само не й носете нищо с кокали, зъбите й вече са лоши, съвсем са слаби. Кюфте може, може и салам, кренвирш, пирожка, бисквита. Но ако искате да направите нещо наистина полезно за нея, по-добре я водете на разходка. Движението винаги е полезно, а и чистият въздух.
— А тя няма ли да избяга?
— Ами слагайте й каишка. В склада има каишки специално за такива случаи, нашите гости постоянно извеждат кучетата на разходка. Не сте ли ги виждали?
Настя не бе виждала нищо такова, но нали вчера не беше излизала в парка, а прекара първата половина на деня при оперативните работници, а втората — с Тамара, Муравьова, Полосухин и собствения си компютър. Кога да забележи такова нещо?
Тя твърдо реши, че щом измисли как да се облече по-топло, веднага ще дойде и ще изведе Дружка на разходка.
Журналистката Наталия Малец, която бе написала въпросната статия „Страсти от имението“, въпреки очакванията се оказа чудесно, симпатично момиче, съвсем младо, само на деветнайсет години, но изглеждаше като солиден и сериозен човек. И макар да не беше облечена така, както е прието да се обличат младежите, тоест с развлечен, смъкващ се от рамената пуловер, изтъркани дънки и ужасяващо тежки обувки с дебели подметки, нейните внимателни очи зад стъклата на очилата гледаха умно, а речта й бе учудващо правилна и незамърсена от жаргон и чуждици. Тя на драго сърце се съгласи да се срещне с Анастасия Павловна Каменская — социоложката, заинтересувала се от внезапния отлив на много членове на клуб „Златна възраст“.
— Допускате ли, че за всичко е виновна вашата статия, която е всяла паника не само сред пенсионерите, членове на клуба, но и сред служителите, които са започнали да напускат? — строго попита Настя.
— Но аз не съм искала да стане така — уплашено отговори Наталия. — Не съм мислила за последствията. Просто материалът ми се стори интересен и нямаше да бъда журналистка, ако бях пропуснала случая.
С нея се свързал някакъв учен от Петербург, историк, доктор на науките, чието хоби от дълги години били семейните истории и предания на руското дворянство. Той отдавна знаел историята на рода Румянцеви-Лобанови и когато чул, че в Томилин са станали две убийства, косвено свързани с тяхното бивше имение, пристигнал в града, за да научи подробностите. Естествено, с него милицията нямало да разговаря, затова решил дори да не опитва, а да се обърне към журналистката, която била написала във вестника кратката информация за тези престъпления. Наталия му разказала всичко, което знаела, а историкът, на свой ред, споделил с нея знанията си за семейните трагедии на рода Румянцеви и обстоятелството, че не всички от рода са заминали в чужбина по време на революцията. Кой е той? Как се казва? Наталия забравила фамилното му име, всъщност той си оставил визитната картичка, но момичето я забутало някъде или дори май я изхвърлило. Разбира се, това не е много професионално — да изхвърляш или да губиш визитните картички на своите източници на информация, но… Но първите му две имена били Аркадий Волдемарович, тях Наталия Малец ги помнела много добре.
— Доста фрапантно име — замислено каза Настя, — можем да се опитаме да го намерим.