— Че защо? — учудено я погледна Наталия над тесните си очилца. — Не ми ли вярвате? Смятате, че сама съм измислила цялата тази история? Имам диктофонен запис, можете лично да го чуете.
— Не, не, вярвам, че са ви разказали всичко това.
— Значи, смятате, че тази история не е истина? Че Ар кадии Волдемарович ме е излъгал?
— И това не смятам. За мен не е важно дали тази история е вярна, важен е фактът, че в града живее наследник на Румянцеви, който може да е психически неадекватен и да вярва в своето право над имението, и именно този факт се нуждае от задължителна проверка. Възможно е Аркадий Волдемарович да знае нещо с по-голяма точност. Може да му е известно днешното фамилно име на този наследник или някаква друга информация за него.
— А вие защо толкова се интересувате от това? — намръщи се момичето. — И вие ли провеждате журналистическо разследване, или искате да опитате да разкриете двете убийства напук на нашата милиция?
„Поотпуснала си се, Каменская — ядосано се разкритикува Настя. — Видя пред себе си младо момиче и сметна, че можеш да не се напрягаш, че тя е още глупавичка и нищо не разбира. Да, тя още няма двайсет, но кой е казал, че това са малко години? Напълно достатъчно са, за да схване лъжите ти.“
— Не съм журналистка — помирително се усмихна Настя, — но и аз като всички жени страдам от излишно любопитство. Нали ви казах, че се занимавам със социална психология, но в процеса на събиране на материали в клуб „Златна възраст“ се сблъсках с панически настроения и ми стана ужасно интересно доколко те са оправдани. А тъй като имам много връзки в Москва и в Питер, бих могла да се опитам да намеря Аркадий Волдемарович, това е. А пък ако неговият разказ ми даде ключ към разкриването на престъпленията, мога да ви обещая: вие ще бъдете първата, която ще научи за това. На мен не ми трябва слава, аз съм обикновен научен работник, а вие ще можете да направите страхотен материал.
Не, все пак Наташа Малец, въпреки очевидно острия си ум и сериозността си, беше твърде младичка и се подведе по думите за журналистическата слава. Тя започна старателно да си припомня Аркадий Волдемарович: фино интелигентно лице без особени белези, среден ръст, строен, симпатичен, на около петдесет, с очила, с предразполагаща външност.
— И какво казвате, никакви особености, така ли? — разочаровано попита Настя, след като изслуша описанието, подходящо за всеки четвърти жител на Русия от мъжки пол.
— Никакви. Впрочем не — сети се момичето, — почакайте, спомних си. Той говореше…
— Как говореше? — напрегна се Настя.
— Докато разговаряхме, му звъннаха на мобилния, той започна да говори, а аз се замислих за свои си работи, не исках да подслушвам и изведнъж ме прониза усещането, че Аркадий Волдемарович не говори на руски. Заслушах се — не, думите бяха руски. Но мелодиката на говора приличаше на немска, интонациите в края на фразата се извисяваха. Невинаги, не постоянно, само от време на време, но това режеше слуха ми. Така би могъл да говори само човек, за когото руският е роден език, но който дълги години е живял в чужбина и отдавна вече говори предимно на чуждия език. Тогава много се учудих, заслушах се, когато той продължи разказа си за Румянцеви, и разбрах, че докато слушаш предимно думите, особеностите на интонацията не се забелязват. За да доловиш тази негова особеност, трябва да слушаш не думите, а именно мелодиката. Е, и накрая го попитах, събрах нахалство.
— И какво отговори той? — с интерес попита Настя.
— Разсмя се и обясни, че се подготвя за продължителна работа по договор в Австрия, поканили го да изнесе курс лекции по история и сега той интензивно се занимава с немски език, всеки ден по няколко часа — и индивидуално с преподавател, и в група, та вероятно това си проличава, той твърде дълбоко се е потопил в езиковата среда.
Наблюдателността на младата журналистка приятно изненада Настя, но за съжаление, момичето не си спомни нищо друго любопитно за питерския историк.
— Той спомена ли къде е отседнал? В хотел вероятно?
— Не е споменавал. Някак не стана дума за това.
Разбира се, би било идеално, ако Аркадий Волдемарович бе отседнал в хотел, тогава Настя много лесно би могла да научи неговото име и адреса му. Но тя не бе свикнала да разчита на късмета си, така че бе убедена, че той не е отсядал в никакъв хотел, и тепърва доста ще трябва да се потруди, докато установи личността на този доктор на историческите науки.
Когато излезе от сладкарницата, в която се бе срещнала с Наталия Малец, Настя се качи в очакващата я кола и се отправи към имението. По пътя извади телефона и се обади на Федулов. Кой знае защо, той й беше по-симпатичен от показно любезния Иля Вторушин. Този път Дмитрий вдигна веднага, но по гласа му Настя схвана, че е много зает с нещо спешно.