— Можете ли да говорите, или да се обадя по-късно? — попита тя.
— На местопроизшествие съм, въоръжено нападение — раздразнено отговори майорът. — Правя оглед.
Ами да, сега определено не му е до Настя, камо ли пък до някакъв митичен историк от Петербург. Въоръженото нападение е сериозно нещо и огледът на местопроизшествието също не е шега работа. Настя въздъхна и се обади на Вторушин, който, съдейки по безметежните интонации в говора му, спокойно си седеше в кабинета.
— Кажете, Иля, опитвали ли сте се да установите откъде има журналистката информацията, която е публикувала в статията си? — започна тя отдалече.
— Не, това не ни е нужно. Какво значение има откъде е научила тя всичко това? Аз например съм стопроцентово сигурен, че си го е измислила, изсмукала го е от пръстите си, дощяло й се е името й да прогърми. Важното е, че хората повярваха и се уплашиха.
— Но потомъкът на Румянцеви…
— Глупости — прекъсна я Иля. — Не вярвам в никакъв луд потомък. Аз проучих журналистката — някаква сополанка, току-що завършила гимназия, с развинтена фантазия, търси слава. Да я взема на сериозно, хайде де.
— И все пак — заговори по-остро Настя — бих ви помолила да отправите запитване до Петербург и да потърсите един доктор на историческите науки на име Аркадий Волдемарович. Той може да разполага с интересни за нас сведения.
— Интересни за вас — язвително уточни Вторушин.
— За нас — повтори Настя. — Ако обичате, направете това, за което ви моля.
М-да, с Вторушин работите няма да вървят. Впрочем май и с Федулов, защото той е затънал до гуша в работа — ту изобщо не вдига телефона, ту е „извън обхват“. Изглежда, и майорът, и капитанът са получили негласно указание да се преструват, че помагат на Настя, но всъщност нищо да не правят, да не се напъват много-много. Какво пък, може да ги разбере човек, както и ръководството им. Току-що извършено въоръжено нападение е много по-важно от убийство с почти едногодишна давност.
А нали, ако лудият потомък на Румянцеви действително съществува, той наистина трябва да се намира в непосредствена близост до клуба, тоест да е или негов постоянен член, или да работи в имението. Трябва да се разузнае повече за служителите.
По пътя към имението Настя помоли шофьора да спре пред магазин за хранителни стоки и купи за Дружка кашкавал и пирожки с месо. Искаше да купи и салам, но видът на изделието на витрината не й вдъхна доверие.
В своята стая тя се постара да се облече по-топло, с доста усилия навлече единия пуловер върху другия, дълго и ядосано разпъва високите поло яки, които току се усукваха и жестоко притискаха гърлото й, а вместо шапката омота главата и врата си с дългия дебел шал, пъхна в джоба си фотоапарата, за да снима Дружка и после да я покаже на Чистяков, взе пакетчето с кашкавала и пирожките и тръгна към менажерията.
Дружка все така лежеше в дъното на клетката, но когато видя Настя, се надигна и като помахваше неуверено опашка, бавно дойде до решетката. Настя пъхна пръсти през пречките и докосна гъстата сплъстена козина.
— Здравей — каза тихичко. — Как си?
Кучето се примъкна по-близо до ръката и вдигна глава.
— Ясно — въздъхна Настя, — значи, не много добре. И аз не съм много добре. Донесох ти кашкавалче и пирожки с месо. Обичаш ли кашкавал?
Извади резенчето кашкавал и го показа на Дружка. Очите на кучето заблестяха, черният влажен нос се подаде между пречките.
— Слушай, ако отворя клетката, ще избягаш ли? Хайде да се разберем така: аз ще отворя вратата, ще те нагостя, ще те погаля, а ти няма да хукваш навън, за да не се налага да те гоня. Какво ще кажеш за този вариант?
Вариантът май хареса на Дружка, защото първо се опита да промуши нос колкото може по-близо до толкова желаното резенче, а после изведнъж направи крачка назад и се спря. Настя внимателно дръпна резето и приклекна, като протегна напред ръката си, стиснала кашкавала. Кучето бавно доближи глава и внимателно пое почерпката, след това близна ръката на жената.
— Значи се разбрахме — доволно констатира Настя.
Дружка дояждаше последната пирожка, когато зад гърба на Каменская се чуха стъпки. Тя се извърна и видя системния администратор Костя Еремеев, който държеше в ръце скъп фотоапарат.
— Дойдохте ни на гости, а? — попита той.
Въпросът предполагаше добродушна усмивка, но на лицето му нямаше и помен от усмивка. „Все пак той е много странен“ — помисли с неприязън Настя.