— Нали вие ми разрешихте да посещавам животните, да ги черпя и да ги извеждам на разходка.
— Ама разбира се. Можете да вземете каишка от склада.
— Благодаря, не съм забравила.
Настя мълчаливо затвори клетката, отиде до склада, натъпкан с пакети със суха храна и опаковки лекарства, намери каишките, окачени на забита в стената кука, избра най-подходящата според нея. На рафта имаше нашийници, тя взе един по-голям и се върна при кучето. То послушно я остави да й надене нашийника и стоя спокойно, докато Настя закрепваше каишката. През това време Костя отвори друга клетка и пусна навън страшен наглед гладкокосмест пес с обгорени хълбоци. Песът стоеше неподвижно по средата на коридора и трепереше, като поглеждаше уплашено ту Костя, ту Настя и Дружка.
— Господи! — ахна Настя. — Какво му е? Кой го е обезобразил така?
— Изглежда, някой го е залял с киселина — глухо поясни Костя. — Докараха го тази сутрин. Ветеринарят вече го прегледа, каза: лечението ще бъде продължително и скъпо. А аз дойдох да го снимам, за да поставя снимката на сайта, може да се намерят добри хора, да помогнат с пари за лечението. Вие на разходка ли тръгвате?
— На разходка — потвърди тя.
Разходката се получи кратка — двата пуловера не я спасяваха, краката й премръзнаха в тънките обувки, ръцете в тънките кожени ръкавици — също, а й се струваше, че и кучето мръзне. Дружка дисциплинирано вървеше до нея и не се дърпаше — освен на местата, които използваше като тоалетна. С бърза крачка стигнаха до ротондата, където Настя направи няколко много красиви снимки на кучето на фона на преспите и заснежените храсти, после се върнаха в менажерията, където компютърният гений Костя продължаваше да се сражава с фотообраза на новото за приюта куче.
— Разбирате ли, трябва да направя такава снимка, която, от една страна, е жалостива, та хората да дават пари за лечението, а от друга страна, да се вижда колко красиво ще бъде кучето след лечението — оплака се той, когато Настя въведе Дружка в клетката и понесе каишката и нашийника към склада. — А снимките ми все излизат страшни. Виждат се само раните и никаква красота. Не мога да преценя кой ракурс да избера.
Настя погледна нараненото куче и изведнъж й се стори, че знае как трябва да го снимат, та да се получи едновременно красиво и жално. Извади своя фотоапарат.
— Може ли аз да опитам?
Костя се позасмя.
— Ами опитайте, щом искате.
Тя няколко пъти щракна с апарата, като променяше ракурса, при това постоянно говореше нещо на горкото куче. То слушаше, като навеждаше глава настрани и следеше Настя с поглед.
— Ето вижте — подаде тя апарата си на Константин. — Мисля, че се получи нещо.
Той погледна внимателно и подсвирна.
— Охо, браво! Да не би да сте се учили да снимате? Занимавали сте се с фотография?
Настя се усмихна пестеливо. С фотографиране се бе занимавала в университета на занятията по криминалистика, но това беше, първо, преди трийсет години, а второ, имаше, меко казано, твърде специфичен характер. Обектова снимка, възлова, панорамна — тях трябваше да владее при оглед на местопрестъпление. Никой не беше я учил да прави изразителни портрети, най-малкото пък на животни.
— Просто имате дарба! — продължи да се възхищава Костя. — Божи дар! Нямате право да не го използвате. Голям грях е да не използваш това, което ти е дадено свише.
Очите му трескаво заблестяха, по устните му се плъзгаше странна усмивка и всичко това никак не хареса на Настя. А и тези приказки за „дадено свише“, „грях“ и „божи дар“… Не, определено на компютърния гений нещо му хлопа дъската. Или е типичен наркоман с внезапни смени на настроенията и неадекватни реакции, или е… Че какво? Защо да е невъзможно? Дори е много възможно. Кой е казал, че лудият потомък на Румянцеви непременно трябва да е на солидна възраст и да упражнява хуманитарна професия? Той като нищо може да се окаже млад компютърджия.
Междувременно Костя продължаваше разпалено да разсъждава за предназначението на всеки човек, за някакви неведоми за Настя пътища и космически сили. Общият патос на импровизираната му реч се свеждаше до задължението на човека да се вслушва и вглежда във въпросните сили, които му подсказват какво е неговото предназначение и по какъв път трябва да върви. Тя го слушаше с половин ухо и правеше снимки на всички животни наред направо през решетките.
Най-сетне Костя млъкна и май се поуспокои.
— Ще ми покажете ли какво се получи? — прозвучаха в гласа му молещи нотки.
— Заповядайте — подаде му апарата Настя.