— Страхотно! Просто невероятно! За какво ви е социологията? Вашият истински път е фотографията. И ще се прославите, и пари ще спечелите, и на хората ще доставите радост.
На Настя не й се влизаше в дискусия.
— Ще си помисля — отговори уклончиво, разглеждайки една огромна пухкава котка, която още не бе успяла да снима.
Котката беше невероятно красива, синкавосива, с ярки оранжеви очи и наистина кралски израз на заоблената муцуна. Но щом Настя вдигнеше апарата, тя се извръщаше и се преструваше, че случващото се наоколо изобщо не я интересува. Няколкото опита да я снима се оказаха несполучливи, на снимката целия кадър заемаше или широкият й гръб, или дебелият пухкав врат заедно с едното ухо с изящното кичурче косми, щръкнало отвътре.
— Може ли да отворите клетката? — помоли тя. — Искам да запечатам тази красота. Вземете котката на ръце, моля.
— Не е котка, а котарак — избуча Костя и дръпна резето.
Очите му отново бяха избледнели, трескавият блясък бе угаснал, гласът му звучеше монотонно и неизразително. Котката, която се оказа котарак, тутакси реагира на възможността да излезе и с важна, царствена походка се измъкна от клетката.
— Снимайте.
Настя направи още няколко опита, но животното упорито не искаше да позира и постоянно се движеше, като не даваше възможност да го снимат така, че да се вижда красотата му.
— Костя, вземете я, моля, на ръце — повтори Настя.
Костя неохотно изпълни молбата й.
— Хайде, прегърнете я някак така, че да не се върти.
Настя отново затърси удобен ракурс и изведнъж забеляза, че Костя се опитва да скрие лицето си от апарата. Или се извръща, или свежда глава толкова ниско, че цялото му лице остава скрито от високо вдигнатата яка на якето и ниско нахлупената над очите му шапчица. Странно… Впрочем може и да не е странно, като се имат предвид другите аномалии в поведението му. Защото той току-що беше оживен, разпалено, с грейнали очи говореше нещо, а сега сякаш някой му бе спуснал шалтера и изключил тока.
Тя най-сетне успя да направи хубави снимки на красавеца с портокаловите очи и двамата благополучно върнаха животното в клетката.
— Анастасия Павловна, бихте ли ми дали вашата флаш-карта? — помоли Костя.
— Защо? — учуди се тя.
— Ще прехвърля снимките на моя компютър, а после ще ги кача на сайта. Вашите снимки са много по-хубави от онези, които сме направили ние.
— Ами вземете я.
Тя извади флаш-картата и му я подаде. Интересно, дали той наистина иска да получи по-ефектни снимки на животните, или цели да се убеди, че лицето му не е попаднало в кадър? И ако е попаднало, да вземе съответните мерки. Добре де, нека ги разгледа и да вземе своите мерки, Настя и без това успя да прехвърли всички снимки от флаш-картата в паметта на апарата. Така е по-сигурно.
Когато излезе от менажерията, тя веднага тръгна да търси Тамара. Искаше да си поговори с нея по-подробно за Костя.
Намери я в театралния гардероб, който беше долепен до музикалния салон. Годеницата на Андрей Сергеевич Бегорски стоеше приведена над масата и кроеше нещо.
— Шиете ли? — не сдържа учудването си Настя.
— А защо това ви учудва? Аз дълги години бях омъжена за майстор шивач, и то майстор от най-висока класа. Още баба ми навремето ме научи да шия, а с моя съпруг минах и през курс за повишаване на квалификацията.
— И какво кроите сега?
— Това ще бъде рокля за нашия спектакъл — усмихна се Тамара. — А по-конкретно — за Елена Станиславовна, по-точно, за нейната героиня. Нашата Елена Станиславовна толкова се гордее с европейските си корени, че най-голямата й мечта е да излезе на сцената с дреха, която не е руска или съветска. Много й се иска да се почувства европейка. Е, нека се почувства, нека се порадва. А вие защо ме търсехте? Трябва ли ви нещо?
— Исках да ви попитам за Костя.
— За Костя ли? Нещо не е наред ли? Той не беше ли любезен с вас?
Интересно, откъде ли на Тамара Николаевна й хрумна точно този въпрос? Нима компютърният гений е давал поводи да мислят така за него?
— Извънредно любезен беше — увери я Настя. — Но ми прави много странно впечатление. Имам чувството, че не е съвсем наред с психиката. Дори ми се стори, че може да е наркоман. Какво ще кажете?
Тамара се изправи, разкърши снага, свали очилата си и ги остави върху кройката, с която работеше.
— Май не съм забелязвала — замислено проточи тя. — Впрочем не съм специалист. Във времената на моята младост имаше толкова малко наркомани, че някак не съм срещала нито един, а сега, когато са толкова много, вече съм на възраст, на която човек не общува с младежи. Не знам, възможно е да сте права. Знаете ли какво, не е зле да намерите Алла Ивановна и да поговорите с нея.