Настя не искаше нищо подобно. И изобщо разсъжденията на Тамара не й харесаха. Нейното внимание винаги беше насочено към работата, към действието, към резултата и грижите за полата, която би облякла, и бижутата, с които би се разкрасила, й изглеждаха проява на нещо женско в най-лошия смисъл на тази дума. Настя си спомни Дашенка, съпругата на брат си, и нейните вдъхновени разсъждения за дрехите и изкуството да се обличаш. Но тогава Дашка беше само на двайсет години, невръстно девойче, затова не бе чудно, че главата й беше пълна само с мисли за красивите дрехи, но Тамара! Тя вече доста е надхвърлила шейсетте, пък и…
Настя погледна Тамара и изведнъж разбра, че изпитва удоволствие, когато я гледа. С целия си вид, прическа, дрехи Тамара Николаевна Виноградова правеше впечатление на немлада, обичаща и обичана жена, за която думите за радост и пълнота в живота не са празен звук. Нима това е лошо? То е хубаво и само по себе си, и е забележително, че всички наоколо го виждат. Красиво е, буди уважение и възхищение.
Впрочем Тамара си е Тамара, а тя, Настя Каменская, е друга и всичко това не е за нея. На нея не й е интересно. Най-малко пък я интересува някаква си там невероятна рокля. Тя се чувства прекрасно и с дънки и джемпър. Само дето й е студено. А една нова рокля със сигурност няма да я стопли.
Останалата част от деня Настя прекара в основната сграда на имението, разговаряйки с членовете на клуб „Златна възраст“. В качеството на социолог първите й въпроси бяха за промените в живота на човека след пенсионирането, после преминаваше непосредствено към клуба, към заниманията, компютрите, хобитата, общуването и приятелствата, и оттам вече беше близо до Галина Илинична Корягина и Аида Борисовна Павлова, а същевременно и до скандалната статия в местния вестник. Съдбите и характерите на хората бяха различни, докато интересуващата Настя информация — обидно еднаква и по нищо не се различаваше от това, което тя и бездруго вече знаеше. Корягина — гръмогласна и неприятна, Павлова — ярка и интересна, по повод на статията и възможността да съществува потомък на рода Румянцеви мненията се разделиха: едни смятаха, че всичко това е напълно възможно и има основания за тревога, други — че няма никакъв потомък и няма абсолютно нищо, от което да се страхуват. За щастие никой не знаеше за счупеното огледало в салона на Тамара: тя не бе вдигнала шум около това събитие, докато пръснатите по пода във вестибюла коси наистина бяха направили впечатление, но никой нямаше каквито и да било догадки кой може да го е направил.
Напълно затъпяла от безкрайните разговори за едно и също, Настя отиде в менажерията — искаше да вземе Дружка, за да се разходят на чист въздух. Няколкото часа, прекарани на топло, я бяха накарали да забрави как бе мръзнала и й се струваше, че като нищо ще издържи едночасова разходка, ала още щом излезе с кучето в парка и тръгнаха по заснежената алея към реката, всичко си спомни — и чувството не беше от приятните. Наложи се да поеме обратно.
— Ще се прибираме — съобщи с въздишка на Дружка. — Инак ще се тръшна с простуда.
Трудно можеше да се каже доколко Дружка разбира човешката реч, но май се ориентираше доста добре, защото моментално и категорично спря насред алеята и отказа да продължи напред. Тежеше доста килограми и колкото и да я теглеше Настя за каишката, полза нямаше — по никакъв начин не можеше да я помръдне от мястото й. Не че се опъваше, дори не ръмжеше — просто стоеше и гледаше Настя укорително и жално.
— Ей — слисано й извика Настя, — какво ти става? Да се прибираме, студено е. Хайде де, да вървим, Дружке, хайде, миличка.
Не помагаха нито силата, нито молбите, нито ласкавите думи, нито заплахите. Дружка стоеше като каменно изваяние. Настя помисли малко, взе решение, извади от джоба на якето си мобилния телефон и намери в него номера на Тамара.
— Как мислите, може ли да заведа в стаята си едно куче от вашата менажерия?
— Ама разбира се! — засмя се Тамара. — Само не го оставяйте за през нощта, инак после ще е невъзможно да го върнете в клетката.
— Няма да го оставя — радостно обеща Настя. — А в колко часа се затваря менажерията?
— В десет я заключват. Но при охраната на страничния вход има ключове, те винаги ще ви отключат, ако не успеете да върнете кучето навреме. Кое си избрахте?
— Едно голямо, рунтаво, от новите.
— Ааа, знам за кое говорите. То е едро, нуждае се от дълги разходки.