— Ще го намеря — увери я Настя.
Ами добре, с Елена Белякова, съпругата на домакина Саня, ще се види утре, а днес може да продължи ненатрапчиво да общува с членовете на клуба и да се прави на велик социолог. Впрочем има варианти…
Настя извади телефона си и бързо намери в него номера на журналистката Наталия Малец.
— Наташа, казахте ми, че ви е останал диктофонен запис на интервюто с Аркадий Волдемарович.
— Да — потвърди момичето, — остана. Искате да го чуете ли?
— Ако може.
— Тоест все пак не ми вярвате? Мислите, че не е имало никакво интервю и аз сама съм си измислила всичко?
Наталия говореше ядосано, в думите й ясно личеше обидата.
— Вярвам ви, Наташа, но ми се иска да го чуя лично. Не се обиждайте, моля ви.
— Добре — въздъхна журналистката, — хайде да се срещнем след два часа в същото заведение.
След два часа. С кола от имението дотам са петнайсет минути, значи, има време да разходи Дружка. Вярно, студено е, а и снегът през нощта и тази сутрин натрупа толкова много, че ще трябва да се разхождат из преспите, но кучето трябва да поизлезе, не може да търпи до безкрай.
Настя се отби в ресторанта, купи няколко сандвича с варено месо и хукна към менажерията, грабна от склада каишка и нашийник, отвори клетката на Дружка и с учудване видя, че козината по лапите и корема й е мокра.
— Ти какво? — попита строго. — Защо си мокра? Да не си се напикала?
Кучето радостно скимтеше, опряло предни лапи на гърдите на Настя, и облизваше брадичката й.
— Излизала си на разходка! — сети се Настя. — Ама разбира се, някой те е извел навън! Е, слава богу. Защото вече се безпокоях за теб.
Така де, как можа да помисли, че ако тя не разходи кучето, то така и ще остане в клетката? Вероятно тук всичко е предвидено и дежурят доброволци, които поред разхождат кучетата, попаднали в приюта. По-странното е, че не е виждала никого от тях… Впрочем няма нищо странно, тя не е обикаляла много имението, само е идвала от основната сграда дотук и обратно, а животните ги разхождат от другата страна на къщата. А може дори да излизат извън територията. Не току-така в склада има всякакви размери каишки и нашийници.
— Е, какво, тръгваме ли на разходка? — попита тя Дружка. — Или вече си се разходила достатъчно и не искаш повече?
По поведението на старото куче личеше, че то е готово и да се разхожда, и да не се разхожда, стига Настя да е до него.
— Или да те водя на гости, ако не ти се пишка — предложи Настя. — Хайде, аз ще поработя, трябва да запиша едно друго, а ти ще поседиш с мен, после аз ще пия кафе, а теб ще почерпя със сандвич с варено месо, купих го специално за теб.
Този вариант напълно задоволи Дружка и тя бодро за* подтичва с Настя към жилищната сграда.
ГЛАВА 7.
Настя се събуди призори и с недоумение впери очи в часовника: няма и седем, а вече никак не й се спи. Повъртя се в мекия креват с балдахин, опита се да задреме, но нищо не се получаваше, главата й бъкаше от мисли, коя от коя по-странни и причудливи — и все за маниака, окопал се в имението на Румянцеви-Лобанови. „Скоро съвсем ще се побъркам от тези семейни предания. Така може и до лудницата да стигна — уплашено си помисли тя, като се улови, че гради поредната версия, в която главна роля играеше Елена Станиславовна Муравьова в качеството на потомка на Румянцеви. — Така де, какви идиотщини си съчинявам!“
Помисли малко дали да не се облече и да не излезе на разходка с Дружка, щом и без това не й се спи, но се сети, че отварят приюта чак в десет. Вярно, Тамара каза, че може да вземе ключ от охраната… Да, реши Настя, точно това трябва да направи: да стане, да се измие, да пие кафе, да се облече и да излезе на разходка. И за кучето радост, и за здравето полезно. Само че е много студено. „Ама и аз съм една глупачка — самокритично разсъждаваше тя, докато стоеше под горещия душ. — Нали вчера ходих до града, видях се с журналистката, а защо не се отбих в първия срещнат магазин, за да си купя дебело дълго яке? Вярно, Бегорски ме предупреди, че на достъпна цена тук мога да купя само нещо китайско, а за дрехи, които се продават в бутици, нямам пари, още не съм ги спечелила, но нали можех да купя и китайско, па макар и с лошо качество — все щеше да ми послужи седмица-две, а едва ли ще остана тук по-дълго. Трябва да се постарая днес да отида и да си купя нещо, каквото и да е. Всъщност би трябвало да си взема и по-топли обувки или някакви простички ботуши, защото краката ми постоянно са мокри, има много сняг, а обувките ми са плитки. И някакъв пуловер, тип скиорски, от дебела прежда. Вярно, с всичко това никак няма да изглеждам като столичанка, много важно обаче — здравето ми е по-скъпо. А за ботушите май се изсилих, разкошните ми клоширани дънки няма да влязат в ботуш. Хем Бегорски ми каза: три чифта дънки, и то непременно тесни, по крака. Сега ми е ясно защо. Ама нали съм си глупачка, не го послушах и скъсах списъка. От една страна, разбирам защо са го напуснали цели три съпруги, но от друга страна, той не говори празни приказки…“