Тя вече приближаваше до къщичката на охраната при страничния вход, когато портите бавно се отвориха и някаква кола напусна територията на имението. В тъмното Настя не успя да види цвета й, но забеляза, че беше стар форд. Нямаше достатъчно познания, за да уточни модела. Кой ли заминава от имението толкова рано сутрин?
— Добро утро — поздрави тя пазачите, един от които гледаше телевизия, друг прелистваше някаква вехта книга. — Искам да разходя едно куче. Бихте ли ми дали ключ от менажерията?
Любителят на литература остави книгата и посегна към чекмеджето на бюрото за ключовете.
— Вие сте социоложката, нали? Тамара Николаевна ни каза за вас. Ето, вземете.
— Благодаря — отвърна Настя. — А кой излезе толкова рано?
— Саня.
— Беляков? — учуди се тя. — Той тук ли нощува? Мислех, че живее в града.
— Така си е, в града живее. — Вторият пазач намали звука на телевизора, защото пуснаха реклами. — Ала се наложи да го извикаме. Тази нощ имахме извънредно произшествие.
— Какво извънредно произшествие?
— Някой е счупил два прозореца в основната сграда. Не бяхме ги забелязали веднага, но когато тръгнахме на обход в шест сутринта, ги видяхме. Веднага се обадихме на Санка, събудихме го, той бързо дойде, видя как изглеждат и замина за строителната борса за стъкла.
Така, започва се. По-точно, продължава. Два прозореца. Счупени стъкла. А в стъклата — отражение… Отново следва точно легендата.
— Но нали вие охранявате територията, как може да е влязъл външен човек?
— А вие не ни разпитвайте — тросна се книголюбителят, — имаме си началство. Като дойде началникът на охраната, ще се отчетем пред него — какво и как…
Ами да, разбира се, защо трябва да отговарят на въпросите на някаква странна социоложка. Добре, ще опитаме по друг начин.
— Интересно ми е да видя — каза с подлизурски тон Настя.
— Може ли да ми покажете?
— Няма нищо за гледане. Счупен прозорец и толкоз.
— Но поне с какво са го счупили?
— С камък, с какво друго. По-точно, с два камъка. Търкалят се там.
Като разбра, че няма да има полза от нейните въпроси, Настя тръгна да вземе Дружка. Кучето спеше дълбоко и в първите няколко мига, след като се събуди, дълго гледа жената с мътни неразбиращи очи: толкова рано тук никога не бяха я будили. После разбра, че е настъпил празник, прозя се и завъртя опашка.
— Тръгваме ли? — подръпна я Настя с каишката. — Да вървим да пишкаме, хем ще видим и счупените прозорци. Не искат да ни ги покажат, но и ние си имаме очи, ще ги намерим някак.
Разходиха се до ротондата, а когато кучето реши всичките си дребни и по-сериозни проблеми, се върнаха при основната сграда и тръгнаха покрай фасадата. Откъм парка всички прозорци бяха здрави, но откъм курдоньора Настя откри двата счупени прозореца. Бяха прозорците на „зеления кол“. Интересно, как са били хвърлени камъните — отвън навътре или обратното?
— Хайде да потърсим камъните — предложи тя на Дружка.
— Може да са ги хвърлили отвътре.
На кучето не му беше интересно да търси някакви си камъни, то предпочете да огледа двата съседни прозореца, тези на заведението. Вероятно оттам лъхаше някаква привлекателна миризма. Вече просветляваше, но въпреки това се виждаше трудно и Настя, колкото и да се мъчи, така и не намери камъните, с които са били счупени стъклата. Всъщност това беше странно — върху белия сняг те би трябвало да се забелязват добре. Но само в случай, че са ги хвърлили отвътре. Ами ако са ги хвърлили отвън? Тогава камъните трябва да се намират на пода в хола. Настя приближи лице до останалите да стърчат стъкла и опита да пъхне главата си вътре, за да може да види нещо. Но вътре в хола беше съвсем тъмно, предутринната светлина все пак не бе достатъчна.
Тя премести поглед към перваза и ги видя, въпросните камъни. Доста големи. Стояха един до друг, поставени от нечия грижовна ръка. „Сигурно домакинът ги е сложил тук“ — реши Настя. Добре де, сега и бездруго нищо не може да си изясни, ще трябва да почака, докато се върне Беляков.