— И какво от това? — учуди се Настя. — Нима това говори за нещо лошо? Напротив, добре е, че когато не се справят с нещо, не зарязват работата с компютъра, а продължават, проявяват настойчивост.
— Може и да е добре — замислено кимна Лена. — Но знаете ли какво забелязах? По повод на тези Путилини Костя никога не си позволява каквито и да било съмнителни изказвания. За всеки друг, но не и за тях. Май цели нещо.
— Какво именно? — не разбра Настя.
— Например да ги наследи — позасмя се младата жена. — Путилини са заможни хора, имат пари, затова Костя им се подмазва. Е, не че знам на какво разчита — на наследство или просто на парични помощи, но това доста бие на очи и е много неприятно. Няма да се учудя, ако науча, че те още отсега му подхвърлят парици.
„Или пари, или някакви загадъчни пакети“ — допълни я мислено Настя.
Ами ако конструкцията е малко по-сложна? Някой от съпрузите Путилини да е потомъкът на Румянцеви, а Костя да е техен съучастник? Въпросите се множат, а отговори — все по-малко.
Накрая Настя попита Лена за гостите, живеещи на втория етаж на основната сграда, в хотелските жилища. Оказа се, че и тримата — двама приятели и една дама, професор — са се настанили в имението след Нова година, следователно не може да са имали отношение към счупеното огледало и разпилените коси. Е, това не е лошо, облекчава работата. Значи, остават пазачите, Еремеев, емигрантът Полосухин и домакинът Беляков.
— Влизайте — дочу се иззад вратата гласът на Тамара, — не е заключено.
Настя влезе в апартамента на Тамара и се огледа. Домакинята не се виждаше.
— Елате насам — чу се някъде отдясно, — тук съм, в ателието.
В тази стая Настя още не беше влизала, преди това Тамара я бе приемала в хола. Вратата вдясно от антрето беше широко отворена. Тамара стоеше пред статив и рисуваше с акварелни бои. Стаята беше учудващо светла, ъглова, с четири прозореца, гледащи на юг и на изток.
— Освен всичко друго, вие и рисувате?! — не сдържа възхищението си Настя. — Може ли да погледна?
— Ама разбира се.
Тамара отстъпи назад и се полюбува на работата си. Настя приближи и взе да разглежда незавършената рисунка на жена в старинна рокля и със странна прическа.
— Красиво е — искрено каза тя.
— Благодаря, радвам се, че ви харесва. Това е ескиз за новия спектакъл, който ще поставяме.
— И вие ли ще я шиете?
— Разбира се.
— Просто ви се чудя — и шиете, и рисувате…
Настя се огледа и забеляза по стените бродерии в рамки.
— … и бродирате. Как намирате време за всичко?
Тамара я погледна с учудване и недоверие.
— Е, че как, Настенка, човек не може да живее само с професията си. Вие самата не правите ли нищо, което да излиза извън рамките на работата ви?
— Не — призна Настя и се засмя, — само съм използвала чуждите езици, които владея, превеждала съм за пари по време на отпуск, пък и вече от много години не го правя.
— Защо?
— Защото и без мен има много преводачи, сега знаенето на езици не е проблем, не е като в началото на деветдесетте.
— Добре, ами шиене? — продължи да пита Тамара. — Бродерия? Плетене? Готвене? Правите ли поне нещичко за собствено удоволствие?
— Не — поклати глава Настя, — цял живот съм работила за собствено удоволствие, нищо друго не умея.
— Ами сега, когато сте пенсионерка?
— Намерих си друга работа, почти същата.
— А когато приключите и с нея? Не можете да разкривате престъпления чак до смъртта си, съществува предел на физическите и интелектуалните възможности на човека, никой не е отменял този предел. Да, вие може още дълги години да запазвате прекрасната си форма и дай боже да е така, но знае ли човек какво може да се случи? Ами ако не можете повече да се занимавате с това, което обичате и умеете. Какво ще правите тогава?
Наистина, какво ще прави, ако не може да се занимава с любимата си работа? Добър въпрос. А отговорът звучи много тъжно.
— Тогава сигурно ще умра — тихо каза Настя.
Тамара внимателно остави четките, избърса ръцете си с парцал.
— Това обаче не е правилно — строго каза тя. — Вие, Настенка, живеете на един крак.
— На един крак ли? — изумено попита Настя. — Как така?
— Ами така — вашият единствен крак, вашата единствена опора в живота, е работата ви на детектив. Ако ви отнемат тази работа, ще рухнете, сякаш някой е издърпал опората изпод вас. Винаги трябва да имате поне два крака, тогава няма да паднете, а по-добре да са три или четири. Непременно трябва да се занимавате с нещо, освен с детективската си работа.
— С какво например? С бродиране?