— Нещо не е в твоя характер да… — засмя се той. — Да не си попаднала под нечие влияние?
— Не, не, Льошик, просто си помислих… — запъна се Настя. — Аз нямам по-близък човек от теб, ти си ми най-скъпото… Изобщо, не мога да го формулирам… Просто ми кажи: ти би ли искал да седим един до друг на дивана и по цели нощи да гледаме Олимпиадата?
— Аска, не знам — честно си призна мъжът й. — Никога не съм опитвал. Ние с теб обикновено нощем или спим, или работим, не гледаме телевизия. Във всеки случай, така беше по-рано. Искаш да опиташ нещо ново, така ли? Търсиш нови усещания ли? Доскучал ти е животът, който водим с теб?
Ха сега, само това липсваше! Настя никак не искаше в главата на Льоша да се зародят такива тревожни мисли. Какъв кретен е само, взе че уплаши Льошка!
— Извинявай, слънчице, просто някакви глупости ми влязоха в главата — виновно каза тя. — Много ми е хубаво в нашия живот с теб, честно, наистина! Просто си помислих, че щом се пенсионирах и започнах нов живот, можем да опитаме да внесем някакво разнообразие в бита си, за да не би на теб пръв да ти доскучае с мен. Да не вземеш да ме зарежеш и да си намериш някоя по-млада и по-интересна… какво ще правя тогава аз сама, стара, грозна, болна и никому ненужна?
— Ха такааа — весело отвърна Чистяков. — Пребиваването ти в пенсионер ска среда явно не ти е от полза. Аска, не мога да те позная. Какво ти става? Вече десет минути разговаряме, а ти още не си ме попитала какво научих във Висшата атестационна комисия. Да не би вече да не ти трябва?
Боже, боже, съвсем забрави за тази комисия! Гледай ти, Тамара успя съвсем да й задръсти главата с разни глупости.
— Трябва ми, Льоша, много ми трябва — побърза да го увери Настя. — Какво успя да научиш?
— Ами нищо — продължи да се шегува Чистяков. Вероятно приказките на жена му за нови елементи в отношенията им здравата го бяха развеселили. — Не намерих такъв доктор историк. В никакви бази на Висшата атестационна комисия не фигурира такъв.
Всъщност тя не бе и очаквала друго.
Вера Апексеевна Бегорская любезно предостави на Настя анкетните карти и досиетата на служителите от службата за охрана — ръководител и шестнайсет подчинени, работещи по график „едно денонощие през три дни“ по двама души на смяна на два поста: при централния и при страничния вход. Настя внимателно четеше документите, взираше се в лицата на снимките, тъпо съзерцаваше почерците в собственоръчно попълнените анкетни карти, но не извлече нищо полезно за себе си. Всеки от тези седемнайсет души изглеждаше повече от прилично и не будеше никакви подозрения, ала същевременно всеки от тях спокойно можеше да се окаже или потомък на Румянцеви, въобразил си, че е истинският стопанин на имението, или негов помощник, работещ срещу възнаграждение.
Настя въздъхна и затвори бележника, прибра го в чантата си и тръгна към първия етаж да търси семейство Путилини. Вече бе разговаряла с тях, но бе задавала въпроси предимно за Корягина и Павлова, а сега я интересуваше съвсем друго.
Съпрузите Путилини седяха в компютърната зала и търсеха нещо в интернет. Тук беше пълно, имаше много гости и из залата сновяха Костя Еремеев и още едно компютърно „момче“ на трийсетина години — помагаха, показваха и насочваха.
— Бихте ли отговорили на още няколко мои въпроса? — учтиво попита Настя, когато приближи до Путилини, отново вживявайки се в ролята на социолог. — Интересувам се дали възрастните хора са доволни, че в компютърната зала има толкова млад персонал, или щяхте да се чувствате по-комфортно, ако ви помагаха хора на по-близка до вашата възраст?
— Какво говорите, нищо подобно — дружно размахаха ръце Путилини, — всичко ни харесва. Тук работят много симпатични младежи и всичко ни харесва, например Костенка…
От първия разговор с тях Настя бе останала с впечатление, че те са хора приятни, спокойни, белязани с някаква печал или угриженост. Путилин в миналото бил научен сътрудник в лабораторията при химкомбината, жена му — доцент във филиала на технологичния институт. Хора образовани, доста съвременни, добре облечени, спретнати, с грамотна интелигентна реч. Какво ли може да са правили такива хора късно вечер до гаража в компанията на Костя Еремеев? Може би Лена Белякова е права и между тях са се създали някакви дълбоко лични отношения, в които Костя има свой користен интерес? Но защо тези отношения трябва да се крият от всички? И чия е тази инициатива — да се крият? На самите Путилини или на Костя?
А Путилини междувременно се надпреварваха да хвалят Костя — толкова бил услужлив, толкова добър, толкова внимателен, а такава мъка го сполетяла, много им било жал за него. Очите им се стоплиха, лицата се смекчиха. Не, определено между тях и Костя има нещо. Трябва да се изясни какви наследници имат Путилини, може Костик наистина да се е прицелил в тяхното имущество един ден.