— Тогава как е могло да се случи? — слисано попита Тамара.
— Ще мислим — въздъхна Настя. — Трябва да почистим всичко тук, докато никой друг не го е видял.
Тя си спомни за намерението си да закуси добре. А между другото, защо не помислим за хората, работещи в заведението? И техните досиета тя не просто бе прочела, а ги бе научила наизуст. Е, и какво? Беше си изяснила, че работещите в заведението — готвачите и сервитьорите — идват по-рано: готвачите — в осем, сервитьорите — в девет, но на тях не им отключват входа на основната сграда, имат си отделна врата отстрани, през която внасят продуктите, както и покривките и салфетките от пералнята. И те не излизат в коридора, където се валяха парчетата плат, докато не се отвори заведението, което работи, както и клубът като цяло, от десет часа. Но какво значи „не излизат“? Според правилата е така. Какво обаче пречи някой да отвори вратата отвътре и да излезе? Ами нищо! Трябва само в залата на заведението да няма други хора, така че никой да не го види.
Ами чистачката? Какво може да й попречи да почисти помещенията, да измие пода в коридора и преди да си тръгне, да разхвърля парцалите по пода? Нищо. А колко чистачки работят едновременно? Май пет. Затова чистенето отнема толкова малко време. Следователно е трябвало въпросната да си тръгне последна и да бъде сигурна, че никоя от колежките й няма да се върне в коридора. Впрочем май бяха й казали, че след чистенето пазачите оглеждат помещенията в основната сграда, преди отново да ги заключат… Какво пък, значи, може още веднъж добре да помисли за служителите от охраната.
За всеки случай Настя реши да попита отново — напоследък бе престанала да разчита на паметта си, с която по-рано толкова се бе гордяла и която навремето никога не бе я подвеждала.
— Как работят чистачките?
— От шест сутринта почистват първия етаж и служебните кабинети на втория, после се разотиват и се връщат към единайсет да почистят хотелските стаи — разсеяно отговори Тамара.
— Колко чистачки имате?
— Пет.
Значи, този път паметта не бе я подвела. Пак добре.
— Къде държат метлите и лопатите? Хайде бързичко да почистим тук.
Тамара хвърли на Настя странен поглед и се усмихна с треперещите си устни.
— За какво ви е метла? Аз по-бързо ще събера всичко с ръце.
След тези думи тя се наведе и тръгна по коридора, като с пъргави движения събираше парцалите. Настя мислено й завидя: със своя болен гръб не може да направи този фокус, не може така леко и бързо да се навежда, без да се хваща с двете ръце за кръста.
— Страхотно! — възхити се тя. — Аз не бих могла да го направя.
Тамара стисна в юмрука си последното парцалче и се изправи.
— Не ми завиждайте, Настенка, и аз не мога да правя много неща. Ако зависеше от мен, щях да подстригвам и да правя прически на хората от сутрин до късна нощ, както на младини, но не мога — краката ми се уморяват, ръцете ме болят. Вие поне успяхте ли да закусите? Или планирахте закуската след разходката, а аз ви попречих?
— Смятах да хапна в заведението. Сега ще отида да поръчам, а докато те приготвят закуската, ще отведа кучето.
— Виждам, че сте се привързали към него — отбеляза Тамара. — Замисляли ли сте се да го вземете?
— Вкъщи ли? — уплаши се Настя. — Не, не съм се замисляла. А и едва ли това е възможно.
— Защо?
— С моя съпруг нямаме организиран режим, той работи в Подмосковието, там живеят неговите родители, така че Льоша често остава да нощува у тях, ако има много работа. Аз също не разполагам с времето си — ту се прибирам рано, ту чак посред нощ. А нали на животното е нужен режим, то трябва да се разхожда навреме, да го храниш. Не, на нас с мъжа ми куче е противопоказно. Освен да вземем котка, котките по-малко зависят от човешкото дневно разписание.
— Ами вземете си котка, тук имаме много — предложи Тамара. — Изберете си някоя от вече добре излекуваните, най-красивата, най-младата, най-здравата.
Тя полека-лека се съвземаше от потреса и усмивката й отново ставаше лека и уверена.
— Благодаря, ще помисля — обеща Настя.
Влезе в заведението, без да се съблича, помоли да й приготвят омлет с шунка и домати и палачинки с мед, а засега да й дадат три пирожки с месо, взе ги и изтича до входа, където послушно я чакаше Дружка.
— Браво — похвали я Настя, — умееш да бъдеш търпелива и да чакаш. Заслужи си наградата.
Пирожките бяха излапани мигновено, след което Настя заведе кучето в менажерията и се върна да закуси.