— В Томилин.
— Къде?!
— В Томилин — търпеливо повтори Настя. — Стасов ме прати в командировка тук.
— А какво прави там Полосухин?
— Живее. Върнал се е от емиграция.
— Откъде, откъде? — недоверчиво попита Сергей.
— От Германия. Прав си, през последните десет години се е оттеглил от активна дейност, защото сполучливо се е оженил и е заминал с жена си, етническа германка, за Германия. Живял е там щастливо от социални помощи, нищо не е правил, защото жена му говорела свободно немски. А после жена му умряла и там му докривяло, нали не знае езика. Не е научен да работи, както е прието в Германия, пък и езикът… така че му доскучало да седи сам вкъщи, нямало вече с кого да си говори, нищичко не можел да свърши сам. И взел, че се върнал.
— И от какво живее? Да не би пак да се е захванал със стария занаят?
— Работи, колкото и да е странно, но работата му е лекичка, има много свободно време, може да говори на родния си език. Поработи малко и седне — бродира, клюкарства. Но имам подозрението, че все пак си е намерил допълнителна работа, използва предишните си навици. Така че чакай, Серьоженка, ще ти се обадят от отдела в Томилин. Или Федулов, или Вторушин. Запомни ли?
— Запомних. Да се обадят, ще им разкажа каквото знам. Между другото, имай предвид, че в Главния информационен център имат пръстчетата на Полосухин, така че, ако се стигне до идентифициране, няма да имате проблеми.
— Ще го имам предвид.
Заведението беше все така празно, дори сервитьорката с чевръстите ръце бе завършила своите манипулации със салфетките и ги бе занесла в килера, а Настя реши да се обади още веднъж. Този път на Федулов, чийто телефон дълго даваше заето, така че след няколко несполучливи опита тя се принуди да звънне на Вторушин. Той се отнесе към нейния разказ за сутрешното произшествие и към съображенията й относно Полосухин с неочаквано внимание.
— По принцип делото за двете убийства вече не е на дневен ред и не е възобновявано, но аз ще намеря възможност да установя наблюдение над вашия Полосухин — обеща той. — Още повече че ръководството е в течение на вашето разследване и ни нареди да ви помагаме. Е, заповедите не се оспорват. Нали е така?
— Вероятно — съгласи се Настя. — Благодаря.
— Още няма за какво. А за московския контакт ви благодаря, непременно ще се свържа с вашия колега. Тук не ни трябват професионални столични крадци, имаме си достатъчно свои.
Учтив. Възпитан. Добре говори. Не й харесваше на Настя тоя Иля Вторушин. Има у него нещо такова… гнило ли, да го кажеш. Или на нея вече навсякъде й се привиждат откачалници? Ами ако греши за Полосухин и той няма нищо общо или пък този изобщо не е онзи Полосухин, просто пълен съименник? Тогава кой? Или не кой, а КАКВО? Настя потрепери. Тя не вярваше в призраци и духове, но нали тук… И счупеното огледало, и разпилените коси, и счупените стъкла на хола, и днешната разкъсана рокля — всичко бе ставало в основната сграда на имението, когато там не е имало почти никого. И никой нищо не е видял. Сякаш безплътен дух е прелитал през стаи и коридори. Ах, дявол да го вземе!
Но ако догадката й за Аркадий Волдемарович и Полосухин е вярна, излиза, че убийствата на Корягина и Павлова съществуват сякаш самостоятелно, без връзка с имението, а хората, заинтересовани от закриването на клуба, просто са се възползвали от тези убийства, съчинили са легендата, в която ловко са вплели всички детайли от реално извършените убийства, добавили са подробности и продължават да плашат хората с различни дребни произшествия, които прекрасно се вписват в съдържанието на легендата. Тоест разобличаването на Полосухин по принцип ще означава, че Настя е изпълнила поставената й задача. А ако се окаже, че помощникът на Аркадий Волдемарович не е Полосухин? Е, какво значение има, важното е да го открие и тя всъщност само с това се занимаваше през последните дни — събираше и изучаваше информацията за всички, които имаха отношение към клуб „Златна възраст“ и към територията на имението. Ето защо би трябвало да намери този митичен историк и да види с кого той контактува. След което ще стане ясно, че на територията на имението няма и никога не е имало никакъв маниак — и членовете на клуба могат да се успокоят и да си продължат заниманията, което всъщност е целта на Бегорски. Той не се интересува кой е убил Корягина и Павлова, за него е важно да спаси идеята си и да запази клуба.
Виж, на Настя Каменская й е много интересно кой е убил Галина Илинична и Аида Борисовна. Защото, ако маниакът наистина съществува, това е опасно. И не е сигурно, че той не се намира в имението. Може да е съвсем наблизо, може да е ей това симпатично младо сервитьорче, което сега раздига мръсните чинии от масата на Настя и толкова приятно се усмихва. Просто маниакът никак не е фокусиран върху измислената легенда, той няма за задача да си върне имението, той има някакви съвсем различни съображения, според които си избира жертвите. И тогава би било рано за Бегорски да се успокоява. Не, при всички положения не може да се мине само с разобличаването на Аркадий Волдемарович и неговия помощник, ще трябва случаят да се разнищи докрай. Колко ли още време ще е нужно, преди Настя да може да се прибере вкъщи?