Телефонът й звънна точно в момента, когато симпатичният сервитьор й донесе кафето. В слушалката гръмна басът на Владислав Стасов:
— Слушай, Каменская, ти писателка ли си решила да ставаш?
— Защо? — стъписа се Настя.
— Всеки ден ме затрупваш с отчети с такъв обем, че трябва да ги чета като роман. Не можеш ли да излагаш идеите си по-кратичко?
— Не мога. Нарочно пиша по-подробно, та ти с необременения си поглед да ги огледаш, може аз нещо да пропускам или да интерпретирам неправилно. И изобщо, гледам да свеждам информацията до минимума. Не съм виновна, че тя е толкова много.
— Добре де — тросна се Стасов, — аз и без това препращам отчетите ти на Татяна, тя да ги чете, нямам време за тях.
— А какво казва Таня? — живо се заинтересува Настя.
Съпругата на Стасов — Татяна, беше популярна писателка, автор на много криминални романи, освен това в миналото бе работила като следовател, имаше голям опит и стаж, затова нейното мнение имаше за Настя дори по-голяма тежест от мнението на самия Стасов.
— Казва, че било интересно — позасмя се Владислав. — Чуди се как не ти се пръска главата от това изобилие от информация.
— Ами пръска се — призна Настя. — Между другото, днес ми се наложи да потърся помощ от Серьожка Зарубин.
— И какво? — не разбра Стасов.
— И нищо — отвърна тя предизвикателно. — Помогна ми. От къде на къде той е длъжен ей така, даром, да помага на твоите служители?
— А, разбрах — засмя се Владислав. — Добре, моята благодарност за Зарубин ще бъде веществена и съществена.
Настя не бе успяла да прибере телефона, когато зад гърба й се разнесе гласът на Бегорски:
— Вие продължавате да водите неправилен начин на живот. Вместо спокойно да закусвате, разговаряте по телефона. Е, на какво прилича това?
— Здравейте, Андрей Сергеевич — смотолеви тя.
— Добро утро. Това на нищо не прилича — знаеше си своето Бегорски. — Какво ядохте? Само не се опитвайте да съчинявате в движение, вече знам, че сте поръчали омлет и палачинки с мед. И това на нищо не прилича.
— А какво трябваше да ям? — възмути се Настя. — Открай време светът е възприел омлета като най-нормалната закуска, във всички хотели сутрин правят именно омлет.
— Светът не е критерий за мен — строго заяви Бегорски. — Защото съществуват елементарни правила, с които аз ви запознах, докато пътувахме насам. Не е правилно на закуска да се ядат белтъчини и още по-неправилно е те да се съчетават с въглехидрати като тестеното и сладкото. Вие какво, да не би да забравихте?
Тя не че беше забравила, напротив, много добре бе запомнила всичко, което й бе говорил Андрей Сергеевич, но и през ум не й бе минало да приеме думите му като ръководство за действие. Като говори — да си говори, Настя Каменская има собствена глава на раменете си. И собствени навици, и собствени вкусове и пристрастия.
— За закуска трябва да ядете овесена каша, сварена с вода, без мляко и захар. Може с конфитюр за диабетици, ако толкова не ви е вкусна инак. А преди овесената каша — плодове.
Вече ви обясних: щом плащам за една работа, искам работещият да бъде трудоспособен и активен и да изпълнява задачата си максимално ефективно. Обещайте ми, че от днес нататък ще закусвате правилно.
— Няма пък — дръзко отговори Настя и се засмя. — Добре дошли, Андрей Сергеевич.
— Не се измъквайте. Обещавате ли? Имайте предвид, че ще се разпоредя в кухнята сутрин да не ви сервират никакви безобразия.
— Колко рано сте пристигнали днес — каза тя с усмивка. — Да не би цяла нощ да сте пътували с колата?
— Пътувах с влака, а колата ще пристигне утре.
Какви са тези странности? Защо е трябвало да пътува с влака и на другия ден колата да пристига в Томилин без пътник? И после, нали той я уверяваше, че не може да понася влакове и пътува с тях само заради Тамара. Не, определено Андрей Сергеевич Бегорски не прилича на себе си.
— Анастасия Павловна, научих, че тук съвсем сте премръзнали.