— Непременно. — Тя бързо вдигна ципа на якето и си сложи качулката. — Сега ще изтичам до гаража, вземам кола и тръгвам.
— Добре. Ако има нещо, аз съм на линия. Само ви моля…
— Знам — прекъсна го Настя и изскочи навън, — не съм вчерашна.
Разбира се, Вторушин имаше предвид тя да не се занимава със самодейност и да не се опитва да задържа сама когото и да било. Настя и бездруго не възнамеряваше да предприема такова нещо. Нейната работа е информацията, а със задържане да се занимават други. За миг й докривя, но тя бързо прогони толкова неуместната в момента тъга.
Шофьорът, когото й бе дал на разположение Бегорски, беше на мястото си, пиеше чай в служебното помещение на гаража. Само след минута те излязоха през портите на имението и колата полетя към мястото, където се намираше хотел „Заря“.
Настя видя Полосухин още от улицата, към която гледаха прозорците на бара. Валерий Василевич седеше до уютна маса, оградена от съседните с ажурна дървена стойка, украсена с изкуствен бръшлян, в компанията на мъж, който поразително подхождаше на описанието на тайнствения Аркадий Волдемарович. Да можеше да чуе за какво си говорят… През прозореца тя прецени разположението на масите и разбра, че има шанс да заеме много удобно място, от което ще може да чуе ако не всичко, поне нещичко, и при това да остане незабележима за Полосухин.
Настя остави якето си в гардероба и улови неодобрителния поглед на салонния управител към нейните „луноходи“. С такива обуща — в бар на приличен хотел! Позор. Тя реши да игнорира общественото мнение и решително се запъти към масата, която бе харесала. Полосухин се падна точно зад гърба й, зад тънката дървена преградка. Не се чуваше много добре — събеседниците си говореха тихичко, а от тонколоната наблизо се лееха звуци на хардрок, но Настя успяваше да различи някои отделни думи. Като цяло се създаваше впечатление, че събеседникът на Полосухин настоява за предпазливост и внимателни действия, а Валерий Василевич се отнася към това с пренебрежение и гарантира, че всичко ще бъде тип-топ. В един момент музиката секна — вероятно сменяха диска, и Настя чу цяла фраза, произнесена от непознатия. По-точно не фраза, а нейната мелодия, защото тя отново не различи нито една дума, но пък долови интонацията, излетяла нагоре. Сега вече нямаше съмнение — именно това е загадъчният Аркадий Волдемарович. Намери се изгубеният!
Е, и какво да прави сега? До масата на Полосухин и неговия приятел приближи сервитьор и Настя чу как те си поръчаха още бира. Значи, все още няма да си тръгват. Тя внимателно се измъкна от мястото си и излезе във вестибюла, където отново срещна пълния с подозрения поглед на салонния управител. Обади се на Вторушин.
— Иля, Полосухин е тук с Аркадий Волдемарович, когото ние с вас безуспешно търсихме. Имате ли някакви идеи?
— Че какви идеи мога да имам? — равнодушно отговори капитанът. — Нямаме причина да ги задържим дори да сте абсолютно права и именно те да са измислили и осъществили всички безобразия в имението. Това е ненаказуемо, може да се нарече само дребно хулиганство, и то трудно. А нямаме доказателства за тяхна връзка с убийствата.
Настя разбираше, че той е прав. Ако беше с пагони и удостоверение, тя щеше да измисли как и за какво да си поприказва със сладката двойка, а така… Коя е тя? Социоложка от столицата? Дори да е частен детектив, пак няма никакви права.
— И какво, нямате ли варианти? — попита безнадеждно.
— Е, защо — позасмя се Вторушин. — Варианти винаги има. Как мислите, колко време още ще останат в хотела?
— Поне двайсет минути, току-що си поръчаха още по чаша бира.
— Добре, сега ще дойда. Ще ги задържим, ще ги постреснем. Всичко ще бъде както трябва. Ако се наканят да тръгват, постарайте се да ги задържите. Ще можете ли?
— Ще опитам — въздъхна Настя.
Да, местните оперативни работници не проявяват особено усърдие за разкриването на двете убийства. Впрочем това се отнася само за Вторушин, защото Федулов уж демонстрира пълна готовност… Впрочем знае ли човек, може да е само демонстрация. Какво ги интересуват две пенсионерки? Давността на едното убийство е почти година, на другото — вече четири месеца, щом досега не са им отсекли главите, задето не са ги разкрили, защо да се напрягат? Ето, всеки ден става по нещо, нови дела се сипят като от рог на изобилието, поне тях трябва да нищят. Вярно, Федулов говореше нещо, че не можел да спи спокойно, докато маниакът се разхожда из града, но това са само думи. А на практика се получава съвсем друго. Ту не можеш да го откриеш по телефона, ту той не смята за нужно да съобщи нова информация. На никого за нищо не му пука.