Настя се върна в салона и отиде до масата на Полосухин.
— Здравейте, Валерий Василевич — постара се тя да се усмихне възможно най-лъчезарно. — Добър вечер, Аркадий Волдемарович. Или се казвате другояче?
— Николай Семьонович, ако разрешите. — Събеседникът на Полосухин се надигна за поздрав. — Познаваме ли се?
— С Валерий Василевич — да, познаваме се, а с вас — задочно. Нали вие сте идвали при младичката журналистка Наташа? Нали по вашия разказ тя е съчинила своята прочута статия?
— Не разбирам за какво говорите. — В гласа на Николай Семьонович прозвучаха надменност и хладно недоумение.
— Я престанете, моля ви се — махна с ръка Настя. — Може ли да поседна при вас?
— Заповядайте.
— Ами вие защо мълчите, Енот? — обърна се Настя към Полосухин. — И вие ли не разбирате за какво говоря? Знаете ли, все си мислех как е ставало така, че пазачите да не виждат никого да влиза в основната сграда и да излиза от нея, а после се сетих, че всъщност никой не е влизал. И съответно не е излизал. Криели сте се там през цялата нощ, нали? За вас не е проблем да вземете ключовете. Пък и те не ви трябват кой знае колко, вие отключвате всякакви врати и без ключове. Просто не сте излизали от сградата, когато са я заключвали за през нощта. Хем пазачите проверяват всички помещения, преди да заключат. Задачка, а?
Полосухин мълчеше и гледаше Настя с присмехулна усмивка.
— Но задачката се е оказала, общо взето, лесна — продължи тя. — Пазачите проверяват помещенията на клуба и служебните кабинети на втория етаж, но не проверяват незаетите хотелски стаи. Защо да ги проверяват, след като в тях не живее никой? Отбиват се при гостите от други градове, убеждават се, че са си на мястото и кротко се готвят да си лягат, и с това приключват проверката на хотелската част. Нали така? Така е, така е, аз специално се поинтересувах. Така че на вас, Валерий Василевич, нищо не ви е пречело точно преди да затворят клуба, да речем, в десет без десет, да влезете в някоя от тези празни стаи и да останете там през цялата нощ. Вярно, има опасност на сутринта някоя от чистачките все пак да влезе да избърше праха и да забележи, че леглото е омачкано, но вие сте човек предвидлив, не сте спели на леглото, а на диванчето. А на сутринта сте поглеждали през прозореца и сте виждали кога си тръгват чистачките. Сградата отново е оставала под ключ и тогава вие сте слизали и сте осъществявали замисленото. Проста работа.
После отново сте отивали в стаята и сте изчаквали клубът да се оживи, та да можете да слезете и да ся дадете вид че работите нещо. Най-важното е бяло да не попаднете пред очите на живеещите в другите хотелски стаи. И напълно сте успели.
— Умна си, сестро, нищо че си млада — изпъшка Полосухин. — Детектив може да излезе от теб.
„Интересно, мога ли да приема тези думи като комплимент за моята младоликост? — помисли си Настя. — Той вече мина и на „ти“, сякаш съм някоя хлапачка. Или е опит да ме унижи?“
— Не — шеговито завъртя глава тя, сякаш подчертаваше мнимата си младост, — на детективите им плащат малко. Няма какво да правя сред тях.
— Моят приятел Валерии Василевич мая веднъж ми спомена, че сте социолог. Така ли е? — обади се Николай Семьонович… или пък Аркадий Волдемарович.
— Така е — весело се усмихна Настя.
— Доколкото знам, и в социологията плащат малко.
— Малко е — на драго сърце се съгласи та. — Но има много възможности да се припечели допълнително. Курсови, дипломни работи, реферати, дори дисертации. Мога да пиша колкото си искам. Търсенето е голямо.
— Ами пиши си — тросна се Полосухин. — Защо си вреш носа, където не ти е работа?
Това можеше да се приеме за признание. Настя разбираше, че Полосухин и неговият приятел са сигурни в своята неуязвимост. Нищо не може да докаже. А и да може, доказаното не става за работа, всеки следовател ще откаже да възбуди наказателно преследване поради незначителност на деянията. Нищо не ги заплашва, затова и не отричат много-много.
— Аз пък, видите ли, съм жена — усмихна се тя, — и то истинска жена, стопроцентова. Тоест същество ужасно любопитно. И ми стана интересно защо всички толкова се вълнуват, страхуват се от духове, от някакви маниаци, непрекъснато си припомнят някаква стара легенда. Тук убили две старици. Впрочем какви ти старици — едната била само на шейсет и осем, другата — на седемдесет, жени в разцвета си.
— Слушайте, млада госпожо — обади се най-сетне Николай Семьонович, след като отпи голяма глътка от тъмната бира, — всичко това е много смешно и аз с удоволствие бих се повеселил заедно с вас, ако разбирах защо ние трябва да слушаме всичко това. Да не би да сте ни сбъркали с някого?