„Ето на, и този ме нарече млада. Нима изглеждам толкова добре? Нещо се съмнявам — мярна се в главата на Настя. — Евтин трик, за да подчертае моята нищожност в сравнение с двама толкова солидни мъже.“
— Ама моля ви се, как може! Нима Лерка Енота може да бъде сбъркан с някого? Ами че него го знаят не само всички детективи в Русия, знаят го дори социолозите като мен. Вярно, за целта трябва да имат познати детективи. Е, аз имам. И те прекрасно си ви спомнят, господин Енот.
— Слушай, ти, младо-зелено — процеди през зъби Валерий Василевич, — аз не се отричам от миналото си, каквото било — било, но както се казва, нехванат крадец — от царя по-голям. Отдавна съм приключил онези работи. Пенсионер съм, разбра ли? Сега мога да ти призная каквото си поискаш, защото за моите майстории вече свърши срокът за давност. А ти няма да ми припишеш нищо ново, просто забрави.
— Ама моля ви се, Валерий Василевич, че коя съм аз, та да ви приписвам нещо? Виж, местните оперативни работници с удоволствие ще ви разпитат кой ви е поръчал разните фокуси в имението. Вие сте абсолютно прав, фокусите не са причина да се завежда наказателно дело, така че можете да бъдете спокоен. Максимумът, който заплашва лично вас, е уволнение. Е, не е много страшно, нали? Ще си намерите друга работа, досието ви е чисто, сигурно имате и трудова книжка, макар и фалшива. Вярно, ще ви бъде по-трудничко с жилището, но все някак ще се справите, ще решите проблема. За вас пък, Аркадий Волдемарович, перспективите са съвсем прекрасни. И вас са ви наели, нали? Или лично сте заинтересован от ликвидирането на клуба и покупката на имението. Ама не, едва ли — поклати глава със съмнение тя, — нямате толкова пари, мащабите ви не са като за олигарх. Вие сте обикновен наемен работник. Само че… какъв лош късмет, драги ми господа: местната милиция има две неразкрити убийства и вие двамата сте най-разкошните заподозрени, каквито човек би измислил. Особено господин Полосухин с неговата забележителна биография. Как мислите, трудно ли ще им бъде да ви прикачат към убийствата на Корягина и Павлова?
Полосухин започна бавно да се надига от стола си.
— Слушай, ти…
— Мисля, че няма да им е много трудно — каза Настя, сякаш нищо не се бе случило. С крайчеца на окото си тя бе забелязала спрелия вън автомобил, от който слязоха Федулов, Вторушин и още един милиционер в униформа и с автомат. — Стига да имат желание. Ама седнете де, още е рано да ставате, още никой не е дошъл.
— Кой не е дошъл? — За пръв път от началото на разговора в гласа на Николай Семьонович прозвуча тревога. — Чакаме ли някого?
— Е, че как, чакаме хората от милицията, които на всяка цена трябва да разкрият двете убийства. Те, може да се каже, не мигват по цели нощи, търсят ли, търсят на кого да ги стоварят. Ето че намериха, слава богу.
— Как смеете… — подзе Николай Семьонович, но се сепна под строгия поглед на Дмитрий Федулов, който приближи пръв.
— Е, господа. — Настя стана и се шмугна зад гърба на Федулов. — Аз май ще тръгвам, не ми е интересно какво ще става по-нататък.
Наистина не й беше интересно. Ако убийствата на Корягина и Павлова са били инициирани от хората, които искат да пипнат имението, Аркадий Волдемарович, или Николай Семьонович, не може да не знае това. А щом знае, непременно рано или късно ще пропее и ще разкаже всичко на оперативните работници, няма къде да се дене, прекалено интелигентен е, за да се противопоставя на стабилните провинциални милиционери — умерено грубовати и умерено безцеремонни. А пък ако тези убийства не са свързани с покупката на имението, тогава никак не й е интересно. Защото тя ще трябва да започне всичко отначало.
ГЛАВА 9.
Иля Вторушин покани Настя на рождения си ден. Не й се ходеше много-много, но нямаше как да откаже. Освен Настя и Федулов, в кабинета дойдоха още двама оперативни работници, които с удоволствие си пийваха и хапваха от донесените от Иля мезета. Самият Вторушин доста бързо вдигна градуса, във всеки случай, след третата — наистина доста голяма — чашка капитанът се стори на Настя здравата подпийнал. Пълното му лице се зачерви и се покри със ситни капки пот, изпод разкопчаната му риза надничаха къдрави светли косми, същите гъсти светли косми покриваха и ръцете на Вторушин, открити от запретнатите ръкави, лъсналите от мазните мръвки устни изглеждаха безформени и току зейваха в пиянска усмивка.
Отначало разговорът, както винаги, се въртеше около служебните проблеми, в частност около Полосухин и Николай Семьонович, които не съумели дълго да се съпротивляват на професионалния натиск на оперативните работници и в края на краищата разказали кой и срещу какви пари ги е наел да плашат хората в клуб „Златна възраст“. Както се очакваше, това били хора, близки до градската администрация, които с всички сили се мъчели да пропъдят Бегорски от имението. Но към убийствата Полосухин и Николай Семьонович все пак нямали никакво отношение, просто хората, които ги наели, решили изгодно да използват вече извършените от някого престъпления. Легендата измислил Николай Семьонович, който наистина живеел и Санкт Петербург и идвал в Томилин само от време на време, като се стараел по възможност да не излиза от хотела, за да не срещне случайно измамената журналистка.