— Вие все пак сте се разбъбрили с тях — упрекваше Иля Настя, — макар че ви помолих да минете без самодейност. Защо не си седяхте кротко? Какво целяхте с този разговор?
— Какво ли разбираш ти — опита да се застъпи за нея Дмитрий Федулов, — Анастасия Павловна си знае най-добре, намерил и той кого да учи. По-скоро ти можеш да научиш нещо от нея.
— Иля, ще ти обясня — спокойно отговори Настя, — Има хора корави и упорити, тоест негъвкави, и ако им стовариш нещо внезапно, неочаквано, те най-вероятно ще започнат да се издават, защото няма да могат бързо да се пренастроят и да изработят линията си на защита. Ако имахме работа именно с такива хора, моят разговор с тях щеше да бъде абсолютно неуместен, тук вие сте прав. Но в нашия случай хората бяха с развит интелект, гъвкави, съобразителни. Защото, ако беше тъп, Лерка Енота нямаше да може толкова години безнаказано да краде, без да го хванат. За Николай Семьонович пък изобщо няма да говоря — при него имаме и интелект, и образованост. С такива хора никога не знаеш какво да очакваш, те са способни на неочаквани ходове, и то тъкмо в ситуации на внезапна атака, като плъхове, притиснати до стената. Виж, ако им дадеш възможност да помислят и да се подготвят, те и сами ще стигнат до изводите, които искаме да им втълпим: по-добре веднага да си признаят за дребното, отколкото да рискуват да бъдат обвинени за голямото. Разбирате ли?
Но служебните въпроси скоро бяха изчерпани, по-точно, присъствието на Настя не даваше на оперативните работници възможност да ги обсъждат в обема, в който биха искали, така че присъстващите преминаха към разговори на напълно неутрални теми, в частност обсъдиха перспективите на руските спортисти на предстоящата Олимпиада във Ванкувър, както и вариантите за прекарване на лятната отпуска. Рожденикът въодушевено разказваше как ходил с баба си в Египет, и то го разказваше очевидно специално за Настя, защото останалите едва скриваха откровената си скука: вероятно слушаха тази история далеч не за пръв път.
— … стара мечта да види пирамидите и да язди камила. При пирамидите я закарах, взех кола под наем, но когато се стигна до камилите — тогава започна най-страшното. Моето бабче е жена на възраст, не е много здрава, пълна е, но ентусиазмът и младежката й дързост са за десетима. Криво-ляво се покатери на камилата, но се оказа, че не е правилно облечена, така че си ожули бедрата и дори задните части. После й помагах да мажем ожуленото с крем и го залепвах с пластири, горкичката, едва ходеше. И мислите, че това я разстрои ли? Ни най-малко! При всяка крачка болките бяха ужасни, а тя продължаваше да обикаля забележителностите. Такава баба си имам аз! Толкова се радваше на тази екскурзия! И изобщо ми е прекрасна! А каква кокетка е само! И то на нейната възраст! Там й купихме обици, едни огромни такива, ярки, висящи, а освен това тя си намери на сергията огледалце в национален стил, начаса си сложи тези обици и непрекъснато се гледаше в огледалцето — толкова хареса и обиците, и огледалцето, и себе си с тези обици. Но обиците наистина много й отиваха, беше такава красавица!
Настя дори не можеше да разбере защо й е толкова неприятно да слуша всичко това. Възхищението от бабата й се струваше пресилено, прекалено демонстративно, прекалено сладникаво и изобщо някак неприятно и нездраво. „Откачаш — каза си строго, гризейки пръчиците солен пушен кашкавал, — защо обичта към родната баба на човека и възхищението му от нея будят у теб такава неприязън? Може би причината е, че ти самата никога не си имала баби и просто не знаеш колко може да ги обичаш? Не си имала възможност да изпитваш такава обич към по-възрастни роднини и ти се струва, че това не може да бъде искрено. Стегни се, Каменская, у теб говори обикновената завист. Да, да, признай си: ти банално завиждаш на Иля Вторушин, защото той има нещо, което нямаш ти, той има прекрасна баба и обичта си към нея.“ Но придумванията не помагаха и капитанът й ставаше все по-неприятен.