— Как мислиш, ще ми отива ли екстравагантна рокля? — попита тя, очаквайки мъжът й да избухне в смях.
Но Чистяков незнайно защо реагира сериозно, както никога.
— Мисля, че ще бъде ужасно.
— Ами и аз мисля така — въздъхна Настя. — Защото тук ми предлагат нова рокля и нова прическа. Отказах.
— Но знаеш ли какво — неочаквано каза Алексей, — все пак помисли. Вярно, ужасно ще бъде, нито за миг не се съмнявам в това, ала я си представи, че се окаже интересно?
— Я, че може ли да бъде едновременно ужасно и интересно?
— Разбира се! И за това има хиляди примери. Вземи кой да е филм на Тарантино: направено е грозно, просто ужас, но за гледане — интересно, не можеш да се откъснеш. Така че може би има смисъл да се опита, а? Както казва един известен човек, трябва да отваряш всички врати, които застават на пътя ти.
На това място съмнения обзеха Настя: чак пък всички? Впрочем Льошка открай време си беше по-мъдър и някак по-зрял. Макар че не е ли глупаво да говорим за зрелост на прага на петдесетгодишнината, та те са връстници с Льошка? Просто Настя през трийсет и петте години, откак се познаваха с Чистяков, бе свикнала да го приема като по-възрастен и по-умен — още от времето, когато седяха на един чин във физико-математическата гимназия.
В десет и нещо тя включи компютъра и извади от чантата си листчето, на което Бегорски й бе записал параметрите за настройка на сървъра. Настя реши да тръгне по най-лекия път и първо влезе в сайта „Моите близки“, защото знаеше със сигурност, че Аида Борисовна Павлова го е използвала. След известно време вече знаеше електронния адрес на Павлова, който наистина, както и бе предполагала, бе регистриран на сървъра на клуб „Златна възраст“. Оставаше да излезе на сървъра и да се опита да отвори пощенската кутия. Но за целта трябваше да знае паролата. Впрочем, ако Аида Борисовна бе действала така, както я бе учил преподавателят, в качеството на парола тя най-вероятно бе използвала своето фамилно име по баща. Настя се порови в записките си и скоро намери това, което й трябваше: Доброволская. Е, напред!
Опитът се оказа рядко сполучлив, паролата „Доброволская“ сработи и Настя вече можеше без пречки да изучава кореспонденцията на бившия следовател. Свари си кафе, донесе чашата в хола и с удоволствие се зае с четене на писмата. Ала много скоро въодушевлението й секна: оказа се, че писмата са съвсем малко и цялата кореспонденция е с децата от детския дом. При това личеше, че Аида Борисовна бе използвала тази пощенска кутия съвсем кратко време, само два месеца, и това е било в края на 2008 година. След честитките за новата 2009 година — нито едно писмо. Ясно: веднага след Нова година Павлова си е купила компютър и използвайки придобитите навици, е отворила друга пощенска кутия, през която е минавала всичката й по-нататъшна кореспонденция. А че е имало такава по-нататъшна кореспонденция, нямаше съмнение — нали ако с децата от детския дом тя е можела да общува лично, със сина си и с неговото семейство Аида определено е трябвало да кореспондира писмено. И щом тази кореспонденция липсва на клубния сървър, значи, съществува някъде на друго място. И тя определено е в нейния домашен компютър, така че в този случай дори няма да се наложи да влиза по пиратски начин, защото Павлова — Настя стопроцентово беше сигурна в това — не просто е четяла писмата, а си ги е сваляла и запазвала.
За всеки случай тя — по същия начин и с помощта на поредното бащино фамилно име — намери кореспонденцията на Корягина, но не я зачете. Всяко нещо с времето си. Спомни си колко не хареса на Костя Еремеев въпросът й за кореспонденцията на Аида Борисовна Павлова и отново я обзеха съмнения и подозрения по негов адрес. Ето, още не й е върнал и флашката със снимките. Защо се бави толкова? И изобщо, дали наистина е смятал да постави снимките на котката и на раненото куче на сайта, или това беше уловка, за да се убеди, че лицето му не е попаднало в кадър?
Настя влезе в сайта „Котка и куче“ и почти веднага видя познатата сивкава котешка муцунка с портокаловите очи, а малко по-нататък — снимката на кучето с облените с киселина хълбоци. Кучето изглеждаше сърцераздирателно, но при това си личеше, че някога е било истински красавец и след успешно лечение отново ще стане такъв. Котката пък изглеждаше абсолютно разкошно, истинска кралица. На снимката тя беше в ръцете на Костя, но в кадъра бяха попаднали само пръстите му, потънали в гъстата козина, и късче от ръкава на черното му яке. „Ей, браво на мен — зарадва се Настя, докато разглеждаше с удоволствие снимките на екрана на компютъра, — май наистина го правя добре. Хем нищо специално не съм учила. Нима имам усет за добрата снимка? Вярно казват хората — никога не знаеш къде ще намериш и къде ще загубиш.“