— Току-що дойде един твой близък познат — съобщи доста студено Джин.
— Мистър Лемптън е мой близък познат. Всеки познава мистър Лемптън. Той ми спомня за добрия, стар Уорли. Добрият, малък Уорли, добрия Уорли с вилните квартали. Знаеш ли, от време на време посещавам Уорли. Майка ми живее на Тебът стрийт. На дъното…
Една пълничка ръка го хвана за рамото. Той се обърна.
— Джуди, любов моя! Липсваше ми цяла вечер! — Той я прихвана през кръста и я задържа с протегнати ръце. — Боже мой, видът ти е чудесен! Ще те монополизирам, ще те монополизирам изцяло. — Той я заведе при дългата маса близо до магнитофона. — Видът ти е чудесен — чух го да повтаря; след това й прошепна нещо и тя се изсмя щастливо. За секунда ми се видя по-младата от двамата; после лицето й придоби израз, който подсказваше средна възраст и лакомия.
— Той се занимава с реклами — обясни Джин.
Направих гримаса.
— Не бъди злобен — каза тя. — Не ти подхожда, мили, наистина не ти подхожда.
— Не аз съм злобният — отвърнах. — Но кой е всъщност? Той ме знае, а да пукна, ако аз знам кой е.
— Искаш да кажеш, че не го познаваш? — Тя сякаш не можеше да повярва.
— Ако е от Уорли, може и да съм го виждал из града.
— Казва се Келстидж.
— Чувал съм му името някъде. Много отдавна.
— Сюзън не ти ли е говорила за него? — По лицето й се плъзна хитра усмивка.
— Хайде, кажи ми истината. Нали съпругът винаги последен узнава…
Тя се изсмя.
— Джеф? Той почти не ходи в Уорли. Не, той е стара любов. Отдавна загаснала.
Споменът бавно изплува. Чиновникът, когото моят тъст бе изгонил от града. Той наистина имаше вид на човек, който може да избяга.
— Предполагам, че всичко ти е разправил — казах аз.
— Никога не говори по този въпрос.
— И Сюзън не говори — прибавих аз. Несериозна работа, детска любов.
Но това не бяха нейни думи; това бяха думите на тъста ми, изречени много отдавна, преди още да се оженя. Тогава моето положение не се различаваше много от положението на Джеф Келстидж. А какво беше казала тя? Кога ми беше говорила за това? Ако човек живее десет години с една жена, малко неща остават ненаказани. Спомних си нощта, когато ми бе изкрещяла, че Джек Уелс е два пъти повече мъж от мене и че съжалява, загдето не се е омъжила за него. Спомних си сякаш серкмето извличаше отдолу стари обувки и ръждясали консервни кутии — приема, на който Сюзън се запозна с Адам Лоринг, знаменития актьор от Уорли, току-що завърнал се от турне в Америка — тогава тя с висок глас се питаше какво ли би било да е омъжена за него. Но не си спомнях да е споменавала Джеф Келстидж. Стори ми се твърде важно да си спомня; втренчих поглед в него и се смръщих от усилието си.
— Не му обръщай внимание, мили — рече Джин. — Той е всъщност приятел на Джеки, не е мой. — Тя се приближи към мен. — Още не си ми казал дали ти харесва нашият апартамент.
— Уютен е — отвърнах аз.
— Тази стая е ателието — каза тя. — Формата и големината й не са напълно подходящи, но щом наречем една стая ателие, нямаш нужда от много мебели. Канапето и фотьойлите са доста натруфени, но са ми подарък от мама и татко. А ние с Джеки сами си боядисахме. — Тя погледна празната ми чаша. — Искаш ли още една, Джо?
— След малко — отвърнах аз.
Чувствувах се изоставен. Ето че бях на гости в лондонски бохемски апартамент, а не усещах никаква разлика. Намирах се в доста гола стая със зле боядисани розови стени и причудливо подбрана мебелировка, говорех с хубава жена, случайна актриса — и това беше всичко.
Джеф и Джуди бяха отишли в най-отдалечения ъгъл на стаята; той продължаваше да й шепне. В този миг галеше голото й рамо; лицето й беше плувнало в тъпо задоволство. Изпитах особено чувство на съжаление. Сякаш той беше използуваният, а не тя. Но какво ме интересуваше това и какво значение имаше?
— Ти наистина имаш нужда от още една чаша — заяви Джин. — Хайде, миличък. А след това ще се раздвижим.
Три часа по-късно все продължавах да се раздвижвам. Вече бях престанал да броя танцуващите, както и да запомням имената им.
Те бяха навили големия индийски килим и наистина танцуваха; аз играех валс с едно високо слабо момиче, което каза, че било манекен. Стените вече не ми се виждаха на петна, цветът им беше пастелно розов. Късно през нощта някой беше включил магнитофона на запис и ние престанахме да танцуваме, за да го прослушваме. Всички лица бяха възбудени, зачервени и полузасрамени; както винаги машината сякаш изригваше обратно само злоба. „Грешиш, разбира се — казваше тя, — гъбести кълба и нищо друго! Питай Тони, той знае.“ Последваха объркани гласове и множество звуци — чукане на чаши, палене на кибрит, свистенето на централното отопление. Женски глас изговори съвсем ясно: „Последният ли? Господи, та той е вече отдавна минал. Напоркал се е с уиски — не, мили, казах ти, че не можем“ — и един друг глас, гласът на червенокосото момиче от Кралската театрална академия, с която неясно си спомнях, че бях говорил преди: „Аз съм обикновено работно момиче“, а ето и моя глас, по-плътен и с по-силен йоркширски акцент, отколкото предполагах: „За мен е голямо удоволствие…“