— Действа ми роклята ти — рекох аз.
— Роклята ми е съвсем строга и подходяща.
— Рокля на девственица. Догоре затворена и ослепително бяла. — Тикнах нос в ръкава й. — И е колосана. Много възбудителна. Все едно да изнасилиш калугерка.
— Не говори мръсотии — каза Сюзън. Тя извади табакерата си. — Дай ми огън, мили.
Наведе се към мен, събори чантата си и тя падна, отворена на пода. Внезапно ме лъхна тежка, преситена миризма; беше паднало шишенцето с парфюм. Вдигнах го и го запуших.
— Новият ти парфюм, мила. Останал е още малко. — Помирисах го. — Колата ще се развони на бардак.
Сюзън погледна шишенцето парфюм и пак се разплака.
— Не си заслужава да плачеш — успокоих я. — Ще ти купя друго шише.
— Не го харесвам — отвърна тя. — Ужасен е. Не го искам повече.
Запалих и своята цигара.
— Тогава го хвърли.
— Ще бъде разсипничество.
Тя продължаваше да плаче и в същото време се намаза с парфюм зад ушите. Аз избухнах в смях; никога не ми се беше виждала толкова неразумна, глупава, женствена или — за да обединим всички тези прилагателни в хубавата юнска утрин — толкова привлекателна. Целунах я.
— Напудри се и тръгваме — наредих аз. — Чудна работа, понякога сякаш не си ми съпруга.
— Какво искаш да кажеш?
За мое учудване Сюзън изглеждаше ядосана.
— Та това беше само комплимент!
Тя отвори пудриерата си.
— Виж ти, какъв комплимент! Много особено се изразяваш.
Притиснах я по-силно; тя се отдръпна.
— Може да ни види някой.
— Нали сме женени?
— Но ти не се чувствуваш женен. Току-що го каза.
— Хайде да не говорим за това — предложих аз. — Няма никакво значение.
Тя изтръска една прашинка от роклята си.
— Вярно — отвърна тя. — Няма значение.
Сюзън продължи да се пудри. Сега вече гледах нейната маска за обществото, лицето й за гости и за черква; не можеше да се повярва, че е имало сълзи в тези големи кафяви очи.
Като свърши с пудренето, Сюзън взе шишенцето парфюм. Погледна го срещу светлината; беше останало малко. Извърна се от мен, разтвори деколтето си и изсипа парфюма между гърдите си. Гледах я без нежност; несправедливо се беше отдръпнала от мен. Тялото й продължаваше да бъде тук, както синьото безоблачно небе продължаваше да бъде навън. Но за нея имах толкова значение, колкото и за небето: тя се беше отдръпнала от мен.
Сюзън заговори едва когато карах по Поплар авеню. Тя каза, без да ме погледне:
— И много ти се моля, този път се завърти повече насам-натам!
— Какво искаш да кажеш, дявол да го вземе?
— Недей говори през цялото време с татко по работа. И недей се влачи подир онази там… Хакси.
— Хоксли — поправих я аз. — Не знаех, че ще бъде.
— Ако знаеше, щеше да ти се ходи много повече, нали?
— О, господи! Срещал съм я само веднъж. Само веднъж за две минути.
— Но ти се иска да е било за повече, нали? Видях те как я зяпаш в черквата, видях замечтаното ти лице. И тя го е видяла. Не е глупава тая жена.
— Тя дори не подозира съществованието ми — отвърнах аз.
— Да, да, както и Ева Стор не подозира съществованието ти. Последния път беше тя. А преди това Джин Велфри. Ти делиш цялото си време между татко и жената, която ти харесва в момента…
— Няма думица да проговоря с нито една жена. Нито пък с татко ти. Нито думица, дявол да го вземе!
Сюзън измърмори нещо, което не разбрах, защото завивах в алеята на Браунови и вниманието ми беше заето — входът бе много тесен и трябваше да взема широк завой, за да не закача крилата на портата. Но това беше единственото, в което тъстът ми бе проявил стиснатост; къщата беше най-голямата на Поплар роуд, а това значеше и най-голямата в Уорли, като изключим къщата на Уелс и Синдрам грендж. Затова пък парковете на Уелс и Синдрам грендж, макар да бяха доста големи, заедно не правеха колкото паркът на Браун. И още нещо — техните строители бяха използували само пясъчник; а за Браун беше достоен само най-добрият облицовъчен камък от Болтън Удс.
Паркирах колата пред главния вход, зад един прашен „Воксхол Уайвърн“ — познах, че беше на Марк. Помогнах на Сюзън да слезе от колата и казах шеговито:
— Господи, време е да си измие таратайката.
Тя пое шумно дъх.
— Спести на бедния Марк неуместните си остроумия. И се опитай да бъдеш малко по-любезен към Сибил.
— Да, мила. Извинявай, мила. Както кажеш, мила — изредих аз с пародийно смирение.
Натиснах звънеца. Отвори ми Хариет, неизменното съкровище на Браунови. Както винаги нейните поздрави към Сюзън бяха много по-сърдечни, отколкото към мен; тя работеше у Браунови двадесет години и бе изцяло тяхно творение също като къщата. Но къщата ми харесваше дори когато хора като Лари Силвингтън наричаха стила й „смес от Уимбълдън и Яков Първи“; харесваше ми дори на пипане и преди да вляза, винаги поглеждах крадешком плътните камъни. Не обичах Хариет: лицето й беше много широко и неприятно набръчкано за жена малко над четиридесетте. Тя никога не отправяше усмивка към мен; винаги си представях, че ако ми се усмихне, ще бъде с насмешка. Мисис Браун често казваше, че Хариет била истински сноб, имала собствени идеи за качествата на един джентълмен.