Лари хвана Нора за ръката.
— Какво, мила, възхищавате се на розите? Мога да ви ги опиша всичките. Върху арката са „Албертин“ и „Тъмночервена победа“, а онези, жълтите, са „Сутърово злато“. А другите, светлочервените, са любимите ми рози. Наричат ги „Мисис Хенри Боулз“. Интересно, каква ли е била тя.
— „Мисис Хенри Боулз“ са розови — поправих го аз. — Червените са по всяка вероятност, „Монтесума“.
— Това са подробности — отговори той.
Лари се вгледа втренчено в мен. Имаше плоско, гладко лице с тежки клепачи и зелени очи, които оставяха впечатлението, че са полегати.
Лицето му никога не е изглеждало младо; и никога нямаше да остарее. Лари прехвърли поглед върху Нора; замислих се какви ли връзки между нас допуска сега неговото въображение. Той поклати глава и каза:
— Подробностите са специалитет на Джо, Нора. Той е напълно земен.
— Не бъдете толкова сигурен — отвърна Нора.
Тя ми се усмихна. Роклята й беше с цвета на очите й — сив с лек синкав оттенък, и беше поне с два пръста по-къса от роклите, които носеха останалите жени. Някои хора биха се смутили, че се различават, други биха ликували; а на нея й беше безразлично. Тя беше зряла жена. От десет години не бях срещал зряла жена и от десет години не бях изпитвал необходимостта да бъда в присъствието на такава жена. И в Алис, дори в Алис, имаше нещо счупено, тя беше загубила привичката да е щастлива. „Щеше жив да те изяде“ — а какво друго можеше да направи, след като толкова години е била гладна? Но и тя ми даде нещо; повече, отколкото аз й бях дал. Отвърнах на усмивката на Нора; същото щеше да бъде и с нея, същото щеше да бъде с всяка зряла жена. Дори в този миг се чувствувах вече неин длъжник.
Сюзън оживено разговаряше с Марк и Сибил; досега не бях забелязал да поглежда към мен, но много скоро щях да й дам повод за нов пристъп на гняв.
— Още не сте се запознали със съпругата ми — рекох аз.
— Красивото момиче в бяла рокля — прибави Лари. — Онова там, което говори с матроната в лилаво и мъжа със спортното сако. — Той се изсмя. — Днес Сибил го държи с две ръце, няма да може да мръдне!
— Мълчете — сопнах му се.
— Нека се отдалечат и ще ви разправя нещо…
— Не искам да слушам — строго казах аз.
Лари пак се изсмя.
— Хайде, хайде, не искате! Нали знаем, че ушите ви вече са щръкнали!…
На него човек не можеше да му се сърди, но за миг изпитах желание, да го ударя. Не исках Нора да ме постави на едно стъпало с него, исках да ме вижда само като зрял. После видях, че тя се забавлява, и то не студено, а снизходително, разбрах, че е успяла правилно да прецени Лари. У него нямаше злина; той поднасяше на хората клюки, така както им поднасяше напитки, цигари, цветя или шоколадени бонбони.
За мое учудване Нора го хвана за ръката.
— Вие обичате да доставяте удоволствие на хората, нали? — попита тя.
Аз я зяпнах; думите й бяха продължение на собствените ми мисли.
— Правя каквото мога — отвърна Лари.
Отидохме при Сюзън, Марк и Сибил, за мое облекчение Сюзън изглеждаше погълнала от разговора и едва ли беше забелязала, че не се движех сред гостите. По лицето й нямаше нито следа от сцената в колата, тя бе изпълнена с веселие и го пръскаше неуморно около себе си като царица, която хвърля златни монети на просяците. А Марк и Сибил наистина имаха вид на просяци, той я гледаше, сякаш само нейната преливаща жизненост го държеше на крака; а Сибил в тази лилава рокля изглеждаше по-безвкусна от всякога и се взираше в Сюзън не толкова със завист, колкото с някаква лакома любов.
Под дебелия слой пудра лицето на Сибил беше на петна; не само ние със Сюзън се бяхме карали тази сутрин. Тя бе разкрила някое ново похождение на Марк, както се случваше редовно. Обикновено аз вземах страната на единия или на другия. Смущението на единия или на другия ми доставяше злобно задоволство; така й се падаше на Сибил, задето не даваше на Марк това, което той желаеше — така му се падаше на Марк, задето прелъстяваше малки и глупави момичета, които всеки път ставаха сякаш все по-млади.
Но тази сутрин ги съжалих и двамата. Това чувство ми беше чудно, не бях свикнал с него. Не беше чувство, с което би било удобно да живееш. Представих Нора; безличното, формално изговаряне на името, стандартните въпроси и отговори ми се видяха по-нереални от обикновено. Трябваше поне да обявя, че се намират в присъствието на зряла жена — нещо, което заслужаваше да се обяви.