Мисис Браун продължаваше да говори с проповедника Тинтман. На времето сигурно е била красива, чертите й бяха по-изтънчени от тези на Сюзън; но годините, през които беше играла Господарката на замъка, бяха стиснали устните й прекалено силно, бяха прилепили плътта прекалено плътно към костите. Проповедникът Тинтман измърмори нещо за достойна борба и за даване на пример.
— Разбирам много добре, ваше преподобие — каза моята тъща. — Но той наистина не може да се нагърби с още нещо… — Тя ме погледна изпитателно.
Можех напълно да възстановя разговора им или да отгатна какво щеше да поиска от мен. Бях вече съветник, а не беше лошо да имаш поне един съветник в своя комитет. Скоро щях да отида при нея или проповедникът щеше да ме заведе; щяха да ме помолят да заседавам в някакъв комитет и аз трябваше да приема. И тя щеше да ме нарече на име само веднъж, с голямо усилие, а после щеше да продължи вече много пъти да ми припомня откъде съм произлязъл и на кого дължа всичко. Беше много трудно да не я мразя, но в този миг чух, че Нора казва на Сюзън нещо за розите, и омразата ме напусна. Мисис Браун беше дете; човек не можеше да мрази децата.
— Обожавам ги — каза Сюзън. — Защо нямаме повече рози в нашата градина, Джо?
— Мъчно се отглеждат — отвърнах аз.
— Глупости — каза Марк. — Те са много издръжливи.
— Може и да са — рекох аз.
Но думите ми сякаш нямаха никакво значение, думите, които употребявах, не означаваха нищо; единственото, което имаше значение, беше, че човек не може да мрази децата. Тук всички бяха деца, дори и самият Браун, който шумно разправяше на Джулиън Фарни, директор на училището „Сент Алфред“, за стачката на автобусните шофьори.
— Това е много отговорна служба — каза Джулиън. — Аз самият не бих искал да карам автобус. — Той се изсмя нервно. Изглеждаше необикновено слаб и блед до Браун, който блестеше в новия си кариран костюм с розов карамфил на ревера.
— Моята служба също е отговорна — каза Браун. — Но никой не ме е видял да стачкувам. Никой не ме е видял да искам двойна заплата и намалено работно време, и почивка за чай, почивка за това, почивка за онова…
Той продължи да бърбори, едно дете с чаша бристол милк в едната ръка и огромна пура в другата; доближих се до Нора, за да могат поне раменете ни да се допират. Исках да й разправя какво чувствувам, набързо и накратко като в ония пиеси, където за десет секунди главният герой научава, че графинята е незаконна племенница на маршала, че взводът за разстрел е стрелял с халосни патрони, че плановете, които са били изгорени, са всъщност бяла хартия, а дъщерята на графинята, която е английски агент, ще чака привечер с истинските планове при източната врата на замъка Крапо. Помислих с гняв, че би трябвало да намеря начин, за да предам и аз съобщението си така леко; и веднага след това разбрах с нарастваща радост, че не са необходими никакви думи. Тя вече знаеше това, което трябваше да й кажа.
Браун ме повика с пръст.
— Джо, ела тук — каза той. — Ела и се оправи с Джулиън.
— Ще се опитам — отвърнах аз.
„Дете — казах си аз, — истинско дете!“ А на шестдесет години човек е по-близо до вечната нощ; как можах да го забравя?
8
Убеден съм, че Сибил се къпеше толкова често, колкото и всички други мои познати, а разговорите й бяха пълни с намеци за всекидневните й бани. Но тя винаги миришеше на застояла пот: и сега, докато я тупах по рамото, ме лъхна същата миризма.
— Не плачи, мила — успокоих я аз. — Всичко ще се оправи. Какво има всъщност?
— Не мога да ти кажа — отвърна тя. — Не мога да го понеса. Не мога да го понеса.
— Добре, добре — рекох аз.
Отидох до барчето и си налях уиски със сода. За втори път тази седмица, връщайки се в къщи, заварвах Сибил да плаче в гостната; въпросът ми беше формален. Знаех много добре причината за сълзите й; беше научила за Марк и Люси Харбът. „Ах ти, глупава, тлъста, вмирисана крава — казах си аз, — защо само ми цапаш гостната?“
Аз съм такава глупачка рече тя. — Такава сляпа глупачка. Как ли са се надсмивали над мене, нещастната, сляпа глупачка!
Тя изговори думите с нелепо задоволство.
— Я по-добре пийни нещо — казах аз.
— Вие, мъжете, смятате, че с това се оправя всичко. Пийни нещо, вземи една цигара, ето ти малко цветя, купи си нова шапка… — Тя се изсмя. — Не съм дете, Джо, аз съм жена. Аз съм наранена и унижена жена и не мога да го понеса. Ако не бяха децата, щях да сложа край на всичко.