Чорапите й се бяха смъкнали, с отвращение отстраних погледа си. Не можех да обвиня напълно Марк; Люси Харбът беше евтина, малка, пубертетна развратница, но поне чорапите й бяха винаги изпънати. Не бих възразил срещу присъствието на Люси в моята гостна; тя носеше със себе си глупост, егоизъм, неприятности и разорение, но поне миришеше на сено и наслада.
— Не трябва да говориш така — казах аз неубедено.
— Трябва да мисля за децата — отвърна тя. — Бедните малки си нямат никого, освен мен.
„И Сюзън — помислих мрачно аз. — Кой мислиш, че се занимава с тях в момента?“ От трапезарията се разнесе вик; беше Барбара.
— Върни ми го, лошо момиче! — Тя писна. — Ще те цапна! — викна тя.
Последва звукът на два плесника. После настъпи мъртва тишина, а след нея множество гласове. Зачудих се кой е бил наплескан; с одобрение помислих, че ако се съдеше по звука, сигурно Барбара е зашлевила плесниците. В понеделник тя през сълзи ми беше разправила, че Хелен й взела грозната кукла, Вивиън — мечето, Линда постоянно се возила на велосипеда й; всичките били лоши момичета и аз трябвало да ги наплескам.
— Наплескай ги сама — отвърнах аз.
— Те са по-големи от мене.
— Нищо — посъветвах я аз. — Удари ги първа.
Спомних си този разговор и се захилих. „Това е моята дъщеря — помислих си аз. — Няма да се остави да я разиграват.“
— Бедните малки! — повтори Сибил. Изглежда, не беше чула шума от трапезарията. — Страх ме е, че подозират какво става.
— Много са малки още.
— Линда е на седем години. Близначетата са на пет. В наше време децата са страшно развити. А моите са много умни, макар че е нескромно аз да го кажа. — Тя ми се усмихна леко. — Близнаците са страшно жизнени, точно сега са в периода, когато задават въпроси. Знаеш, нали?
Налях си още една чаша уиски. Искаше ми се да се прозина в лицето й.
— Зная — отвърнах аз. — Скучно!
— Да, да, зная много добре, че е скучно. Но и благодарно, Джо, много благодарно. А Линда е твърде интелигентна. Не говори много, но забелязва всичко наоколо.
— Тя чувствува нещата — казах аз. — Трябва да се отнасяш внимателно с Линда.
Сибил веднага използува случая.
— Много е чувствителна. Понеже е голяма за възрастта си, хората мислят, че е мъжкарана. А тя не е. О, съвсем не е! — Сибил бавно поклати глава. — Линда през цялото време мисли стъпка по стъпка. И когато обмисли всичко, когато е обмислила целия въпрос, тогава казва решението. Виж, близначетата са по-импулсивни…
Монологът продължи; слушах невъзмутимо и от време на време издавах нечленоразделни звукове. Поне спря да плаче и не търсеше съчувствие от мен. Онези деца, за които говореше, сякаш бяха съвсем други — не децата, които вдигаха врява в трапезарията. Те всички сега плачеха едновременно. Хари ги наричаше „ревльовци с лица като пудинг“; определението беше точно. Погледнах часовника си; след половин час трябваше да бъда на заседанието на Здравния комитет. Ако продължаваше така, нямаше да мога да хапна нищо.
Сюзън влезе със зачервено лице. Държеше Барбара за ръка. Със свободната си ръка Барбара притискаше мечето и грозната кукла и доволно се усмихваше. Лицето й беше изцапано с доматен сос.
Скарай се на дъщеря си, моля — каза Сюзън. — Ужасна е.
— Вярвам ти — отвърнах аз. — Чух скандала. Какво е направила?
— Удари Хелен и Вивиън. А сега бутна Линда от стола й.
— Ела тука — обърнах се аз към Барбара. — Слушай какво ще ти кажа. Ти си била много лоша. Хелен, Вивиън и Линда са твои гости. Не трябва да бъдеш неучтива към гостите си.
— Ти ми каза да бъда — отвърна тя. — Ти ми каза да бъда.
— Не съм ти казал, миличка. Казах ти да не бъдеш прекалено отстъпчива.
Не това й бях казал; лъжех. Лъжата беше дребна, но си оставаше лъжа.
— Обичам те — казах аз. Това поне беше истина. — Така че заради татко бъди добро момиче. Извини се на братовчедките си. Обещаваш ли? Заради татко?
— Да, татко. — Усмивката й се беше стопила.
— Хайде, тичай да си играеш, моето момиче.
— Почти е време да се къпе — каза Сюзън.
— Точно така — потвърдих аз.
Барбара заплака: прегърнах я. Исках я успокоя, но с благодарност разбрах, както много пъти досега, че всъщност аз бях успокояваният, всъщност тя ме предпазваше от всяко зло. Аз се държах за нея, а не тя за мен. Държах се за малката си дъщеря, защото ме беше страх. Но не знаех от какво. Отстраних я леко от себе си.
— Ти си сладко малко момиченце — казах аз. — Внимавай друг път да не те хвана, че се държиш неучтиво.
Тя кимна енергично и напусна тичешком стаята.
— Една негова дума, и тя прави каквото си иска — поясни Сюзън. — Може да го върти на малкия си пръст и си знае силата!