— Не говори така — каза Сибил. — Не знаеш колко си щастлива! — Тя ме погледна, сякаш искаше да започне флирт с мен. — Миличка, готова съм да си разменим съпрузите. Джо живее за децата и работата си. Марк — само за удоволствията си. За жалките си удоволствия, за долнопробните си мръсни удоволствия.
— Мога да предположа — отвърна Сюзън.
— Не, не можеш. Твоят съпруг не тича подир всяка срещната пола, твоят съпруг обича жена си и децата си, твоят съпруг има чувство за отговорност. А Марк цял живот се мести. От едно място на друго, от една работа на друга, от една каша в друга — пет пари не дава. О, ако поиска, той би могъл да постигне успехи — много е умен и привлекателен. Но не си дава труд. И най-обикновени, но упорити хора постоянно го задминават. О, господи, понякога ми се ще да не беше толкова умен и привлекателен. И да постига всичко с упорит труд! Ще ми се да бъде упорит труженик, като Джо!
— Благодаря — подметнах аз.
Тя не даде вид, че ме е чула.
— Знаеш ли къде е тази вечер? Играе в някакъв турнир по хвърляне на стрели. Вече е минал през къщи, прочел е бележката ми, но пет пари не дава. Ще хапне малко хляб и сирене и ще отиде в кръчмата, ще пие бира, ще хвърля стрели, ще дружи с всеки Том, Дик и Хари и всички ще се възхищават от него. Ще му се радват, защото той е такъв джентълмен.
Тя произнесе последната дума със същото подчертано презрение, каквото и аз бих употребил на времето.
— Не бъди злобна и не преувеличавай, мила — казах аз. — Той не е чак толкова лош.
— Вие, мъжете, винаги се поддържате — отвърна тя. — И аз самата съм го поддържала стотици пъти. Но всичко е свършено. Опознах го напълно. О, господи, просто не зная какво да правя…
Тази път в гласа й прозвуча истинско отчаяние.
— Наистина имаш нужда да пийнеш нещо — предложих аз.
— Имам нужда от забрава — каза тя. — Дълга, дълга почивка. Толкова съм уморена от огорчения.
— Ако искаш, можеш да останеш при нас — покани я Сюзън. — Хари го няма и ще сложим походното легло… Набързо и весело тя описа как ще ни настани за спане, сякаш щеше да ми бъде много забавно да спя на канапето и около мен да се мотаят Сибил и „ревльовците с лица като пудинг“. Последния път, когато аз предложих да поканим чичо Джек и леля Емили за събота и неделя, тя не беше толкова ентусиазирана.
— Ти, Джо, нямаш нищо против, нали?
— Съвсем нищо — отвърнах аз.
— При това Герда си отива чак в петък, така че ще има кой да се занимава с децата.
Отворих кутията с фъстъци.
— Разбира се, мила. Ще ми бъде приятно да помогна с нещо.
— Добре тогава. Всичко е уредено.
— Все пак попитай първо Сибил дали иска да остане.
Сибил се направи на скромна.
— Много мило от твоя страна, Сюзън, но по-добре да не ви досаждам. Искам да размисля за всичко през деня… — Тя се изправи. — Не зная какво щях да правя без вас тези няколко дни. Благословени да сте. Благословени да сте и двамата. — Тя пак се разплака. — Да бях умряла по-добре! Да бях умряла!
Сюзън я обгърна с ръка.
— Бедната Сибил! Не се безпокой, мила, ние ще се погрижим за тебе…
Налапах шепа фъстъци; беше вече много късно за вечеря.
— Тръгвам — казах аз на Сюзън. — Не искам да закъснявам.
Тя ми кимна разсеяно. Цялото й внимание беше съсредоточено върху Сибил. Раздърпаната и шумна скръб на Сибил запълваше цялата стая; дори ми се стори, че ме последва в трапезарията, където Герда събличаше Барбара.
— Къде са другите деца? — попитах аз Герда.
— В задния двор — отвърна Герда. — Всичките плачат…
— Ударих Линда още веднъж — каза Барбара и се подаде от жилетката си. — Тя избяга. И Вивиън и Хелен избягаха, и те избягаха.
— Много лошо си постъпила — смъмрих я аз. Но не можах да не се усмихна. Барбара ми върна усмивката, без да се уплаши; хванах я и я вдигнах до раменете си, а тя се дърпаше и извиваше. — Много си лоша.
— Ще ти изпея една песничка — каза тя.
— Татко трябва да излезе, моето момиче.
— „Лятното слънце свети, щастие облива всички…“ — Тя спря и се намръщи.
— Продължавай — помолих аз.
— Пак ще ги ударя, ако ми вземат мечето, грозната кукла и велосипеда.
Засмях се.
— Точно така, моето момиче! — съгласих се аз. — Никой не трябва да те разиграва.
Тя погледна объркано.
— Какво казва татко?
Целунах я.
— Няма значение. Ние с теб се разбираме. Тя кимна; и сякаш стаята стана по-голяма, а масата се отрупа с приказни блюда. И макар да бях гладен и недоволен, изведнъж ми се доплака от щастие.
9
Къщата на Марк винаги миришеше на риба. Не миришеше като гостилниците, където сервират пържена риба и картофи и е грубо, но същевременно топло, уютно, нито пък на морските ресторанти — остро, прясно и апетитно. Не — сякаш всеки ден, на всеки обед и вечеря, те ядяха варена треска. Изглежда, никой не го забелязваше, освен мен — и веднъж Барбара, която го каза на висок глас. Често се замислях дали тази миризма съществува реално, или пък това, което ми се струваше, че усещам, бе чисто и просто тяхното нещастие.