Жените излязоха от стаята и погледът му проследи Сюзън. Пак видях върху лицето му същия израз на отчаяно желание.
— Ти си щастливец — каза той.
— Зная — потвърдих аз.
— Сюзън беше незаменима. Не зная какво щеше да прави Сибил без нея. Идваше всеки ден да помага. Сибил… знаеш ги какви са жените! Много са издръжливи и изведнъж рухват. Тогава само друга жена може да им помогне.
Говореше, сякаш всичко случило се през последните десет дни не беше във връзка с него; и докато: разправяше подробно с какво Сюзън помогнала на Сибил, аз започнах да се дразня.
— Следващия път бъди по-предпазлив — казах. — Защо, дявол да го вземе, трябваше да избереш именно Люси?
Той се захили.
— Човек не избира момичетата, с които флиртува. Те го избират.
Марк оправи връзката си пред огледалото. Беше синя папионка на точки и ако аз я сложех, щях да приличам на безработен актьор; но на него тя сякаш подсказваше за веселост и благоденствие. Беше облечен в двуреден сив костюм; от десет години вече двуредни костюми не се носеха и все пак Марк ме накара тревожно да си помисля дали с новия си еднореден костюм не съм демоде.
— Аз лично не разбирам от тези работи. Но за предпочитане е да се действува далеч от къщи.
— Не хвърляй първия камък върху мене — каза той. — Зная, че съм лошо момче. Слушай, нали не обичаш порто? Пък и това порто е ужасно. И на всичко отгоре трябва да го преливаш и да го поднасяш в чаши — Марк отиде до бюфета и извади бутилка уиски „Бял кон“.
— Така е по-добре — съгласих се аз.
Помислих си какво значеше за мен помощта, която Сюзън бе оказала на Сибил: десет дена набързо приготвени обеди и вечери, десет дена непрестанни отчети за нещастията на Сибил, или от самата Сибил, или от Сюзън; десет дена „ревльовците с лица като пудинг“ ми се мъкнеха из къщата…
Марк наля две чаши уиски в големи дози.
— Напоследък сигурно си имал неудобства покрай нас — каза той, сякаш прочете мислите ми. — Извинявай!
— Няма смисъл да се безпокоим, след като е минало — отвърнах аз.
— Показах се същински глупак — продължи той. — Точно така. Но след десет години човек има нужда от малко разнообразие. Малко разнообразие, това е всичко. Повярвай ми, аз обичам жена си.
Беше явно, че не я обича; той изрече думите много бързо и за пръв път, откакто се познавахме, забелязах да добива виновен вид.
— Жените нищо не разбират — рекох аз.
— Точно така. Но и без тях не може. — Той глътна малко уиски. — Ти си добро момче, Джо, но може би и ти не разбираш. Люси е една глупава, малка никаквица… но тя… тя ме подмлади.
Той яхна един стол и сложи ръка на облегалката му. Поза от музикална комедия — така сяда красавецът хусар при сцената в кръчмата. Стори ми се, че аз не бих могъл да заема безнаказано такава поза.
— Можеш да прекараш целия си живот, без да вършиш нещата, които искаш, и после изведнъж разбираш, че си вече стар. Децата са много забавни, когато са малки, но те порастват. И човек се отказва от много работи заради децата, след което открива, че те пет пари не дават за него. Те само гледат кога ще избягат от теб. Всеки нормален човек трябва да има деца, дори и само поради това, че ако не кърмят, жените откачат. Но не ги обичай прекалено много.
— Не може да се избегне — отвърнах аз.
— Трябва да се избегне — настоя Марк. Той изпи чашата си до дъно. — Сипи си, Джо, това е единственото лекарство за болката ни. — Той си напълни чашата.
— Ще го разредя малко — казах аз.
Отидох при бюфета и извадих сифона. Бюфетът, също като масата и столовете, беше в стил „Яков“, както го наричаха в мебелните магазини, закръглени крака с жлебове, които приличаха на луковици — украшения в резба по предната част. Отгоре бе издраскан и имаше няколко бели кръгчета — хората не си бяха дали труд да използуват подложки под чашите. Затворих го и забелязах, че постланата вътре хартия е измачкана и нечиста. С остра носталгия си спомних за моята трапезария в Харлинг кресънт; струваше ми се, че с всеки миг, който прекарвам тук, върша към нея предателство. Имах неясното чувство, че къщата ми е обсадена и че в нея, от дома на Марк, нахлуват грозота и неуредици.
Занесох чашата си на масата; отпивах бавно и лошото чувство се разсея. След още една чаша гърбиците и заврънкулките по облегалката нямаше да се забиват в гърба ми; или пък щях да последвам примера на Марк и щях да яхна стола обратно. Дори без да се гордея, изпитвах известно удовлетворение, като сравнявах дома на Марк с моя дом и неговия живот с моя живот. Но той, изглежда, не знаеше, че съм по-щастлив от него; по лицето му се разля широка усмивка, усмивка на непогрешимо самодоволство.