— Какво смешно има! — попитах аз.
— Нищо, стари момко. Просто си мислех колко странен е животът.
— Той можеше да ти се види още по-странен — кимах аз. — Бащата на Люси има отвратителен характер.
Предложих му цигара. Марк поклати глава.
— Не, благодаря, стари момко. Предпочитам собствената си отрова.
Извади една цигара и я тупна няколко пъти по табакерата. Това беше един от маниерите му, които ме дразнеха ужасно — както и навикът да държи носната си кърпа в ръкава. А ароматът на цигарата му — като Сюзън и той винаги пушеше турски цигари — ми се струваше сладникав.
— Учудвам се, че не те е пребил — продължих аз.
Марк се изсмя.
— Не му подхожда. Намекна обаче, че би трябвало да получи обезщетение. Не ме питай за какво.
— Даде ли му нещо?
— Мили приятелю, не мога да му дам това, което нямам. Това е едно от преимуществата да си разорен. Освен това, защо, по дяволите, да му плащам? Тя е навършила шестнадесет години.
— Едва ги е навършила — забелязах аз.
Той стана и отвори прозореца.
— Не ми припомняй — каза той с гръб към мен.
Хладният ветрец изпълни стаята с аромат на люляк.
Марк вдишваше дълбоко и шумно.
— Това е добре — каза и целият се потопи в насладата на момента. — Това е много добре. Кара жизнените ти сокове да кипят.
— Някой ден твоите жизнени сокове ще прекипят — забелязах аз.
Той се върна при стола.
— Зная. Но какъв смисъл има да се тревожа? Повярвай ми, Джо, на времето аз много се тревожех. Господи, та аз участвувах във всяка демонстрация! Не се тревожех само за себе си, тревожех се за всички. А после дойде войната и аз разбрах къде е истината. Човек живее за момента и той няма да се повтори. Поисках да се любя с Люси и се любих. Ако не се бях любил, щях да се изям от яд, че съм пропуснал добрата възможност. А ето, че ти сега ми завиждаш, нали?
— Тя не ми харесва — казах аз. Изпих остатъка от уискито си. — Хайде да вървим при дамите.
— Още не — отвърна той. — Те са добре там, пият кафе и ни разкъсват на парчета. Да ти сипя още уиски и този път не го разводнявай…
Оставих го да напълни чашата ми.
— Виж, за Люси бъркаш — подхвърлих аз. — Не ти завиждам.
— Всъщност не мислех за Люси — отвърна той. — Мислех за теб. Ето ме мен — четиридесет и шест годишен, три деца и мизерна службица, която съм получил само поради влиянието на тъща ми. Живея само като повишавам непрестанно дълговете си в банката и това минава само защото се знае, че тъща ми няма да живее вечно. А ето те теб — прекрасна служба, чудесна жена… стълб на обществото, върхът на света — щастлив си, нали?
— Не особено — казах.
— А, ти си преуморен. Но и на теб се падна малко щастие, нали?
По тона му разбрах какво има пред вид.
— Все някой, вярвам, ти е споменал, че Хари е бил твърде едро бебе за седмаче. — Погледнах в градината; там нямаше почти нищо за гледане, освен люляковия храст и няколко оклюмали лупини, но не исках да погледна Марк в лицето.
— Не желаех да припомням тази история, стари момко — каза той тихо. — Но ти си наистина щастлив, знаеш ли? И въпреки това — ето кое е забележителното — Ти ми завиждаш. Защо?
С усилие обърнах погледа си към него. Той не ми беше сърдит, но ме обвиняваше. Вече не владеех разговора.
— Да не говорим по този въпрос — казах и му се усмихнах. — Сигурен съм, че е много приятно да се любиш с Люси, но веднъж завинаги разбери, че никога не ми е харесвала.
— Не съм казал, че ти харесва. — Той пак се захили. — Но няма ли някоя друга? Някоя друга, която да ти харесва? И какво ще направиш в такъв случай?
Той се изкиска; за свое учудване усетих, че се изчервявам.
10
Рицарят беше стъпил с крак върху шията на дракона. Беше с жълта броня, на щита му имаше червен кръст, а сабята му бе дълга почти колкото него. По сабята нямаше кръв, но драконът явно беше мъртъв. Тъмносин, със завита като тирбушон опашка, той изглеждаше по-скоро жалък, отколкото опасен. Рицарят, много млад и сериозен, беше дръпнал нагоре забралото на шлема си. На другия прозорец той беше махнал шлема, коленичеше пред едно младо момиче с дълга черна коса и брилянтна корона. Въпреки че цветовете бяха малко крещящи, и прозорците имаха свой чар. Биха харесали на Барбара, макар че щеше да й бъде мъчно за дракона. Но може би щях да сбъркам, ако я заведях някога в Синдрам грендж. По-добре беше той да остане за нея старинен замък, както беше останал замък и за Том Синдрам, ако се съдеше по броните, сабите и провесените гоблени. Том беше спечелил богатството си през двадесети век в Ледърсфорд; но тук, в Синдрам грендж си оставаше средновековен барон разбойник или, което е по-вероятно, млад рицар, който убива дракони.