Председателят се приближи към мен.
— Господи! — възкликна той. — Дали в Уорли има и други като тази жена? — Той погледна зад гърба си към мисис Фълуд, която вече беше прехвърлила вниманието си към помощник-библиотекарката.
— Тя е единствена по рода си — отвърнах аз. — След като са я направили, са строшили калъпа.
Графам и Нора се качиха в един „Форд попюлър“. Моторът заработи и аз се отдръпнах от прозореца. Тъкмо това очаквах; но ми беше противно да ги гледам заедно.
— Фантастична постройка — каза председателят. — Погледнете само двора! Толкова камъни, бог знае какво е струвало да се извозят дотука!
— Той не обичаше паважа, нито асфалта — отвърнах аз. — По времето, когато плуваше в благоденствие, долу паркираха стотина коли, всичките с шофьори. Том Синдрам даваше приемите си със стил.
— Мислех, че е бил стиснат — каза председателят.
— Беше. Но когато даваше прием за приятелите си от бизнеса, работата ставаше съвсем друга. Той наричаше това „да хвърлим малко трохи във водата“.
— Стотина коли — каза председателят. — Фантастично!
— Всяка вечер се разхождаше по назъбените стени — продължих аз — и нощем караше да спускат решетката на входа.
— Сега решетката е махната. За жалост, по мое решение. Между другото, съветник Лемптън, вярвам, че не сте се обидили от тези, така да се каже, по-оживени въпроси…
— Колкото са по-оживени, толкова по-добре.
— Беше много любезно от ваша страна, че дойдохте почти без предупреждение. Не мислете, че това няма да се оцени.
— Винаги ще се радвам да помогна — отвърнах аз.
От коридора се разнесе музика. Беше старата песен на Вера Лин „Ауфвидерзен“; чувство на приятна меланхолия ме изпълни. Стаята започна да се изпразва.
— Ние мислим да се съберем и да продължим неофициално — каза председателят. — Ще дойдете ли с нас?
— Не, благодаря. Стана доста късно.
Пак ще се срещнем, пак ще се срещнем, уважаема. По-добре би било да не се срещаме, но Уорли е малък град. Ще я виждам в черквата, ще я виждам при „Драматиците“, ще я виждам в къщите на други хора и дори ако искам да си навлека неприятности, ще я виждам в собствената си къща. И вече нямаше да мога да погледна Синдрам грендж, без да помисля за нея.
Сбогувах се и бързо се измъкнах от стаята, преди да ме види мисис Фълуд. Смрачаваше се; когато колата изтрополя по подвижния мост, нещо ме накара да се напрегна, сякаш ми предстояха приключения, това не беше край на някаква история, нито пък бягах отнякъде, тръгвах от замъка на хълма, спусках се по тесния виещ се път в долината. Там бе Нора, както бяха и тополите край пътя, сребристите брези зад следващия завой; точно в този миг тя бе у Хюли. И мислеше за мен; ние много повече помним хората, с които имаме разногласия, отколкото с които сме единодушни.
После се замислих за мисис Хюли. Неотдавна ми предадоха какво казала за мен — че съм бил жиголо с осигурена пенсия. В момента сигурно разправяше на Нора историята на моя живот, сигурно нямаше да каже нищо в моя полза. Аз щях да съм разбойникът в приказката, ловкият лицемерен разбойник, който се е издигнал от работническата класа не с ума си, не и с упорит труд, а като е прелъстил богаташката щерка. И още веднъж щеше да се спомене историята с Алис; в устата на мисис Хюли тя щеше да се превърне в нещо още по-ужасно. Сигурно мисис Хюли беше първоизточникът на слуха, помислих си, според който съм бил казал на Алис, че ми омръзнало една стара жена да се влачи подире ми, и тя затова решила да се самоубие.
А дори и да не беше първоизточникът на този слух, поне не беше го забравила. Колкото до съпруга й и Графам, те надали щяха да ме защитят.
Спрях, за да оправя огледалото на колата, и погледнах назад към Синдрам грендж. Той беше въплъщение на лошия вкус, заемаше мястото на стотина къщи, които съветът иначе би могъл да построи, бе дива, почти жестока изява, паметник на лакомията и егоизма на един човек, каменно осъществяване на детска мечта. Но въпреки това заслужаваше да се погледне и аз се почувствувах щастлив, докато го гледах, с неговия мелодраматичен корпус на фона на залеза.
Запалих колата. Сега Нора седеше в малката кутийка къща на Хюли и слушаше биографията ми. Нямаше да чуе нищо добро за мене; но нямаше, да чуе и нищо скучно.
Дори можеше да се възбуди и любопитството й; жиголото не е достойно същество, но в него има блясък. Не бях стигнал толкова далеч, колкото исках, бях по-дебел, отколкото трябваше, Сюзън пак бе започнала да се заяжда, не бях умен като Графам, нито щях да бъда богат като Хедърсет; но жените ме харесваха. Много добре разбирах, че лекцията ми в Синдрам грендж беше посредствена, гладка и свързана, изнесена с ясен висок глас, но без капчица оригиналност и много добре знаех, че бях отегчил и ядосал Нора. Но в леглото нямаше да бъде така.